Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Сезан. Уродът

 

Пламен Антов

 

 

 

Влюбвам се в Сезан като в съпруга,
с която съм живял десет години тук
без да зная, че съм живял с друга
или че самият аз съм бил друг.

 

(Автопортрет: огромно розово цвекло
върху непраната покривка на масата.
А отгоре като гърбица на циклоп
расте планината.) Главата

 

му тежка и огромна като камък,
с цвят на камък, с дупка на челото,
едва побираща се върху платното – няма
като на дете идиотче, което

 

злобно избожда очите на лястовичките,
чупи ябълковите клони и мълчи,
мълчи и плюе върху минувачите
с немите си хипопотамови очи.

 

Най-едрият жълъд на природата.
Най-хиперреалистичният картоф.
Най-помнещата буца пръст, свободна
да се разпадне внезапно в любов.

 

Самодостатъчен като природата. Зъл.
Многозъб като царевичен кочан.
Нежен, крехък и жълт като вълк,
търсещ последните гънки на мълчанието.

 

Влюбвам се бавно в него като в жената,
Която десет години не знаех, че обичам.
И лекомислено си мисля за Моне: светлината,
мимолетна като роклята на момиче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 10. февруари 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]