Сезан. Уродът
Пламен Антов
Влюбвам се в Сезан като в съпруга,
с която съм живял десет години тук
без да зная, че съм живял с друга
или че самият аз съм бил друг.
(Автопортрет: огромно розово цвекло
върху непраната покривка на масата.
А отгоре като гърбица на циклоп
расте планината.) Главата
му тежка и огромна като камък,
с цвят на камък, с дупка на челото,
едва побираща се върху платното – няма
като на дете идиотче, което
злобно избожда очите на лястовичките,
чупи ябълковите клони и мълчи,
мълчи и плюе върху минувачите
с немите си хипопотамови очи.
Най-едрият жълъд на природата.
Най-хиперреалистичният картоф.
Най-помнещата буца пръст, свободна
да се разпадне внезапно в любов.
Самодостатъчен като природата. Зъл.
Многозъб като царевичен кочан.
Нежен, крехък и жълт като вълк,
търсещ последните гънки на мълчанието.
Влюбвам се бавно в него като в жената,
Която десет години не знаех, че обичам.
И лекомислено си мисля за Моне: светлината,
мимолетна като роклята на момиче.
върни се | съдържание | продължи
|