Докато капитанът цяла нощ преди да отплаваме
се молеше конвулсивно, коленичил пред Мадоната
в манастира „Жеронимуш“, и усърдно лигавеше
нозете й, а наблизо чакаха галеоните,
аз - последният моряк, най-нищият -
из кръчмите пропилявах последните си ескудос,
от утре те щяха да бъдат излишни
както костюмът брокатен на лудия;
аз пиех отчаяно, диво и хищно; зверски
се тъпчех с печени дробчета и момици,
черпех всички, повръщах и грухтях като нерез
в ужасените личица на девиците;
после в лупанарите край „Интендиенте“
отнесох тялото си безразлично
и до зори сред вонята на екстременти
се гърчех с курвите сифилистични,
а призори, още по тъмно, куцата Луиза
ме събуди - че капитанът никого няма да чака;
и докато аз си огащвах ризата,
тя, приседнала в ъгъла, тихо заплака...
А когато се качвах на борда с походка пияна,
видях капитана и в лицето му се оритнах:
- Така ми е жал за теб, капитане,
ти до Индия никога няма да стигнеш.