Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ПЪТЯТ КЪМ ИНДИЯ

 

Пламен Антов

 

 

    Докато капитанът цяла нощ преди да отплаваме
    се молеше конвулсивно, коленичил пред Мадоната
    в манастира „Жеронимуш“, и усърдно лигавеше
    нозете й, а наблизо чакаха галеоните,

     

    аз - последният моряк, най-нищият -
    из кръчмите пропилявах последните си ескудос,
    от утре те щяха да бъдат излишни
    както костюмът брокатен на лудия;

     

    аз пиех отчаяно, диво и хищно; зверски
    се тъпчех с печени дробчета и момици,
    черпех всички, повръщах и грухтях като нерез
    в ужасените личица на девиците;

     

    после в лупанарите край „Интендиенте“
    отнесох тялото си безразлично
    и до зори сред вонята на екстременти
    се гърчех с курвите сифилистични,

     

    а призори, още по тъмно, куцата Луиза
    ме събуди - че капитанът никого няма да чака;
    и докато аз си огащвах ризата,
    тя, приседнала в ъгъла, тихо заплака...

     

    А когато се качвах на борда с походка пияна,
    видях капитана и в лицето му се оритнах:
    - Така ми е жал за теб, капитане,
    ти до Индия никога няма да стигнеш.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 25. януари 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]