Реката II
Пламен Антов
Rusticus expectat, dum defluat amnis, atille
labitur et labetur in omne volibilis aevum.
Horatius - Epist. 1,2.42*
Приседнал пред залеза кървав на тъмния бряг на реката -
прегърбен, с лице разорано от бръчки и сива брада,
с глава, натежала от минало, с длани, стаили дъха на земята -
какво ли очакваш, старико, от тази голяма и вечна вода?
Безкраен е пътят, но само дотук издържаха нозете убоги.
Пронизали с бели пътеки пространства от шеметен мрак,
утъпкали брод през пустини от лед остроръб и пустини от огън,
доведоха старото тяло пред този последен и пясъчен бряг.
Зад гърба ти пълзят и се вият изминати пътища
и посоки и дни, от петите ти боси белязани...
А пред теб е реката - велика, загадъчна, мътна,
понесла надолу водите си - страшно червени от залеза.
Тъй бавно и тежко се влачат те - сякаш в безкрая се свличат,
а в техните тъмни талази се взират очите червени.
Какво ли зениците старчески в тия талази прочитат,
на какви ли въпроси ответите там са стаени?...
О, всуе ти чакаш последната капка вода да премине -
та тези води са отнесли със себе си толкова мъртви очи!
И толкова сенки се мяркат сред немите водни пустини -
хиляди сенки реката със себе си носи - и страшно мълчи.
Ти виждаш ли тези неясни и тайнствени сенки, старико,
разговаряш ли с тях ти, приседнал сред здрача вечерен?
Може би чуваш гласа им безмълвен - при себе си вече те викат.
Скочи и заплувай - нататък е бяло, нататък е черно.
А може би чакаш нощта да докосне големите вечни води
и сънят да докосне окото на залеза тих, да умре всеки глас...
А на другия ден... там, на същия бряг - друг ще седи,
надвесен над същите тъмни води на реката. Това ще съм аз.
---
*Селянинът чака реката да изтече, но тя продължава да тече и ще тече вечно. - Хораций - Писма 1,2.42
върни се | съдържание | продължи
|