Мъртвия кон
Пламен Антов
Дупка някоя непозната
ще ми е буренясал гроб.
Н. Гумильов
Поетите не предричат съдбите си.
Те сами пророчествата си сбъдват.
Когато животът им доскучае - невъзпитано
тръшват вратата му те - и си тръгват.
Само слабите поети не могат
да си измислят красива смърт.
Те живеят дълго и пишат много,
но като куци гущери ямбите им пълзят.
Когато за своята смърт мисля, аз
не виждам там сюблимни Околчици.
Не виждам пламък ярък в последния час,
ни дупка някоя изящна в слепоочието.
Не чувам звън на гъвкава рапира,
ни съсък жалък на куршум от засада.
И няма в пробития ми череп да се взира
жена красива и за мен да страда.
Аз зная - в сетния си час ще бъда
едно огромно и внимателно око,
което ще се взира с тиха мъдрост
в различните лица на този свят дълбок.
Едно око, което ще поглъща хищно
трептението на светлината,
отвъд която има само мрак и нищо -
една бездънна празнота оттатък...
Ще си отида аз величествено, както
се спуска здрач в окото на старец.
Както затихва есен гласът на тревата,
както на запад вечер денят догаря.
Ще си отида така, както се разпада
тялото на някой умрял кон -
късче по късче, без изненади,
без патетичен възглас, без поза и стон.
И единствената ми грижа последна
ще бъде просто - да запомня света,
да затворя завинаги в черепа си бледен
реката, върбите край нея, врабчетата в тях...
Да затворя цялата тази велика мъдрост,
на която не успях да се наслушам и нагледам.
Единствената ми грижа ще бъде
да ви открадна света аз в мига си последен.
А заедно с него - и вас самите
ще убия и ще взема със себе си.
И дори няма да чувам молбите ви
за пощада, додето ви обсебвам.
И всички вие, които сега си мислите,
че просто живеете своя живот малък,
ще разберете тогава - единствено
моят измислен свят сте обитавали.
върни се | съдържание | продължи
|