Изнасилването на Венеция
Пламен Антов
Навлизам в теб през болката - възторжен -
като в стихотворение на луд поет,
което крие смисъла възможен
сред невъзможните безчет.
Под булото на каменна дантела
припламва в миг енигматична голота.
В едно творец и слово са се слели,
и аз четящият - след тях.
Аз търся начина, за да постигна
лика ти в еректиращите си очи.
А ти - непробиваема енигма -
затваряш вулва и мълчиш.
Мълчиш като изплувал от морето
къс мрамор от снагата на двуполов бог.
Но аз - щастлив наследник на поета -
сам нося смисъла висок.
Аз сам създавам онова, което
поглъщат жадно алчните ми сетива
и в миг убиват. Мъртво е лицето
всред непознатата глава.
И мраморно студен под мен е торсът.
Връхлита го свирепо фалосът горещ.
Мълчат, мълчат големите въпроси,
защото - мъртва - тя е вещ.
Тя - вечна в своя сън - не помни нищо.
Единствен аз - четящият - съм Памет тук.
По тялото й мъртво с фалос пиша,
с око по тялото й пиша -
и зная, че след мен ще дойде друг...
върни се | съдържание | продължи
|