Земята, която обитаваме, е грешка, някаква несполучена пародия. Огледалата и бащинството са отвратителни, защото умножават и утвърждават тази грешка. Основната добродетел е отвращението.
ЖИВОТЪТ Е НЕДОСТАТЪЧЕН
Една история би могла да започне отвсякъде, защото началото на всяка човешка история се размива в многоръкия лабиринт на самия живот. Тя би могла да започне например с усилието да се напише една човешка история – историята на собствения ти живот. И по-точно с мига, в който започваш – след продължителни мъки над белия лист – да си даваш сметка за непосилността на подобна амбиция. Защото животът – твоят живот – се състои от някакви бледи призрачни контури, на които напразно се опитваш да придадеш обем, плътност, цвят.
Седнал по халат на верандата, аз усърдно тракам по клавишите на портативната си пишеща машина, погълнат от неистовото усилие да налучкам верния тон. Свежият утринен ветрец, който полъхва откъм езерото, развява дългите ми коси, наоколо прелитат някакви едри бели птици и кацат по камбанарията на близката църква… Пейзажът е сладникаво романтичен и аз, разбира се, си давам сметка за това, но съм безсилен да променя дори един детайл в него сега, със задна дата, защото, тъй или иначе, това вече се е случило точно по този начин, с езерото, чайките и така натататък… Впрочем, аз лъжа, измислям си; цялата тази ситуация е част от лъжата: лъжата на писането, лъжата на самия живот. Не кобалтовата повърхност на езерото, затрептяла под утринния полъх, не старинните църкви и птиците виждам, когато вдигна за миг поглед от листа, а все същата, до ужас позната фасада на отсрещния блок, на една от остъклените тераси се е надвесила дебела жена и крещи…
Тя беше очевидно млада жена. Изпод широкополата бяла шапка се подаваше дебела плитка. Неговият каскет също беше бял. Слязоха от стар автомобил с необичаен жълт цвят и влязоха в къщата. Стресна ме хлопването на двете врати и откъслечният разговор с хазайката.
Още на обед, докато тръгвах към евтиното ресторантче, където обикновено се хранех, хазайката ме спря на стълбището и започна да ми обяснява, че новите наематели са мои сънародници и че май били художници или нещо подобно…
Нейната тъмна дебела плитка, бялата й шапка, голите рамене, походката… Може би този спомен е началото на историята, която – макар и трудно, късче по късче – вече се създава върху листа, изпълвайки с някаква тревожна недостатъчност белотата му.
В това, че бяха негови сънародници, нямаше нищо чудно. Тази съседна страна, със своя евтин живот, близостта на езика, с уюта и първичния покой на своите малки старинни градчета привличаше много летовници, особено тъй наречените хора на изкуството, които търсеха тук онзи класически, старомоден покой, така необходим за работата им…
Изпитвам безкрайно уважение към местоименията. Мразя имената. Имената придават някаква измамна конкретност на света – достатъчността на примката около врата на обесения. Все пак, тя се казва Ада, а той – мъжът с белия каскет – той е просто Папа.
– Писателят от горния етаж, предполагам?
Папа е отново с белия си каскет. В следобедната сянка на козирката му различавам чертите на едно добродушно лице с наполовина побеляла брада, която му придава нещо благородно и дори героично. Той се е облегнал на страничния стълб на портата.
На свой ред споделям куртоазната надежда, че одевешното ми чукане на машината не е смутило следобедната им дрямка.
– Няма такова нещо – уверява ме той. – Що се отнася до мен, имам си специални тапи за уши, а тя…
Тя в същия миг се появява. С малко излишен педантизъм ще й дадеш 25. Същата широкопола бяла шапка, големи тъмни очила, семпла бяла рокля.
– Това сигурно е дъщеря ви – предполагам със смела невинност аз, отчасти зарадван от това мило присъствие в къщата, отчасти стараейки се да попадна в онзи доброжелателно интимен тон, който събеседникът ми веднага бе наложил в разговора.
И двамата прихват. Оказва се, че му е съпруга. Обърканите ми извинения само още повече ги развеселяват. Изглежда са свикнали.
Спомням си, че единственото, което си мислех в обхваналото ме смущение, бе, че тя всъщност има много красив смях, а особената привлекателност на усмивката й се дължи – колкото и странно да звучи това – по-скоро на неправилните зъби, симетрично покачени един върху друг, отколкото на трапчинките върху страните й.
Калдъръмената уличка е стръмна, от двете страни се издигат старинни двуетажни къщи с надвиснали над главите ни еркери, които създават усещане за движение в тунел. Говорим за незначителни неща. Още са уморени от пътя, през целия ден са си почивали, смятат и тая вечер да си легнат рано, но от утре възнамерявали да се отдадат на изучаването на града, при което, разбира се, щели особено да разчитат на моята помощ. Впрочем, аз откога съм тук?
Говори предимно той, тя се задоволява да слуша с един особено характерен, напрегнат израз на лицето и само от време на време ми отправя някой кратък въпрос или допълва словообилните обяснения на съпруга си. Затова пък твърде често се усмихва със своята странна и някак внимателна усмивка.
Откога съм тук ли? Достатъчно дълго, за да познавам града. Разбира се, с удоволствие ще им го покажа, макар че за цялото му разглеждане едва ли е нужно повече от половин ден: старият квартал с няколкото църкви, част от които днес затворени, руините на средновековната крепост, чиито тъмни зъбери стърчат върху хълма над града, хилядолетният чинар на едно от площадчетата, легендарните извори, за които разказват местни предания – и това е.
Всъщност те са дошли тук, за да работят. Искали да подготвят съвместна изложба. Той е художник – привличали го главно старинни градски пейзажи и благородните силуети на храмовете. Тя се занимава с художествена фотография и любимите й обекти са човешките лица и изобщо човешките фигури, уловени, както се изрази, в един делничен, непатетичен контекст (“обичам задните дворове, нали разбирате – счупени столове, пране, откъртена мазилка, кофи и легени, дремещи котки…”).
– В такъв случай мисля, че ще останете очаровани от града – отбелязах.
– А вие? – попита Ада.
– А вие имате наистина интересно лице, знаете ли?
Виждам как пръстите й ловко нагласяват обектива.
– Нали не искате да ме снимате?
– Защо не – усмихват се дяволито очите й.
– Не знаете ли, ако позволиш на някой да ти отнеме образа, всъщност му даваш душата си.
– В такъв случай непременно ще ви снимам някога.
Преди да отговоря, Папа шумно обявява, че нозете му вече започнали да стачкуват от това ходене по неравния калдъръм и предлага да се отбием в уютната кръчма, покрай която тъкмо минаваме. “Той си е такъв – пояснява дружелюбно Ада. – Непрестанно ме уверява, че е страхотен пътешественик, но когато спрем в някой град, обикновено не мога да го измъкна от хотела и от кръчмите.” Папа добродушно се смее.
Междувременно тя е свалила тъмните си очила. Всъщност очите й не са хубави, поне не толкова, колкото тези на жена ми, но има наистина красива усмивка, която придава на лицето й една почти детска невинност, а може би загатва за някаква тайнствена женска пресметливост, лукавост, проницателност, може би власт.
– Повечето му пейзажи са правени от прозореца – добавя тя, докато пали поредната си цигара.
– Право на твореца е да открива сюжетите си навсякъде и по най-удобния за него начин, нали – заявява Папа и придружава репликата си с артистичен жест, при което едва не катурва вазичката с увехнали цветя по средата на масата. После се обръща към мен и добавя, че най-успешната му картина – огромен бял калкан, масивен като гръб, разсечен от огромна пукнатина – била създадена само за един час от някакъв хотелски прозорец в състояние на най-дълбоко омерзение към света.
– Това не беше ли по време на сватбеното ни пътешествие по-миналата есен? – многозначително пита Ада. – Или на някое от предишните ти?
Ада. Никога не разбрах дали това беше истинското й име или някакъв артистичен псевдоним.
А после – отново тихата стая, горещата светлина на лампата, белият лист. Няколкото страници, които сутринта си написал. Препрочиташ ги и установяваш, че всичко е само едно лутане в преддверието на лабиринта. На определена възраст, когато преполови третото десетилетие от живота си, човек изпитва нужда да поспре за миг, да се огледа, да си изясни някои неща… И макар моментът да ти се струва безкрайно важен, белязан с някаква висша и уникална трагика, минава ти през ума дали всичко това би било интересно за останалите хора – всеки от тях зает със собствения си достатъчен живот… А ти, с какво право ти се стараеш да натрапиш на тези непознати хора собствения си живот и смяташ този акт на самонадеяна агресия за нещо толкова самопонятно?…
А после бързаш да се утешиш по най-наивния начин – че в крайна сметка ти (а не те) си писател и твоя (а не тяхна) работа е да пишеш, да проблематизираш живота си, в който те все пак може би ще разпознаят частица от собствения си малък живот…
Една бяла котка с червени очи е клекнала върху древния каменен зид на църквата.
– Снимай, снимай бързо – припряно настоява Папа, по детски захласнат.
Докато тя вдига фотоапарата, котката се изплашва от нещо и изчезва.
– Тя запази душата си – казва Ада и ти се стараеш да не придаваш някаква двусмисленост на репликата й.
Избодените очи на светеца върху старинния стенопис. Какво ли са видели те? Какво ли никога няма да видят?
Крепостта е твърде високо, а обедната горещина сякаш е подпалила въздуха над града.
– Знаете ли – казва Папа, – аз ще изпия една бира в това бистро, докато вие се катерите нагоре… Впрочем, наистина ли имате желание да се катерите?
Част от крепостната стена е рухнала, но в отделни участъци е запазила автентичния си вид. Нито помен от туристическо лустро – да не повярваш… От вътрешната страна се забелязват тесни, полуразрушени каменни стълби, които водят към стражевата кула. Оттук защитниците на крепостта някога са охранявали главната порта от вражеските пристъпи. Катеренето съвсем не е лесно и безопасно; стълбите са много тесни и стръмни. Ти спираш за миг и й подаваш ръка. Ръката й е учудващо хладна и нежна. Тънките й пръсти се вкопчват в твоите. Може би наистина се страхува от високото.
Горе крепостната стена е достатъчно широка, можете спокойно да седнете един до друг. Целият град със стърчащите камбанарии е в нозете ви. Сребристото огледало на езерото, мъгливият венец на далечните планини, който затваря кръгозора. Тук е прохладно. Вятърът развява косите й. Тя напразно се опитва да запали цигарата си, вятърът всеки път гаси пламъчето. Вземаш запалката от ръцете й, щракваш и правиш сръчна хралупка с длани, за да запазиш пламъчето. Все същия древен ритуал. Когато тя привежда глава, за да запали цигарата си, вятърът оплита косите ви и преди да усетиш дима на цигарата, за миг долавяш специфичния дъх на женска пот, който излъчва тялото й.
– Толкова е красиво. Няма ли да снимате?
– Не. Мразя красивите сюжети. Хубава снимка става само от грозния сюжет.
Страхувам се от продължителните диалози. Една реплика, сама за себе си, увиснала в мълчанието, е безкрайно по-интересна за мен. Две реплики – също. Но не повече; не и цял диалог. Тогава текстът придобива усещане за безизходност.
Поредният бял лист мълчи върху машината. Излегнат в удобния шезлонг на верандата, аз пуша поредната си сутрешна цигара и се опитвам да преброя дните, пропилени в напразни усилия да направя онези първи – най-важни – няколко крачки.
Макар че когато става дума за лабиринт, посоката на всяка крачка е нещо твърде относително.
Опитвам се да си ги представя двамата заедно, в леглото. Той сигурно е тромав и муден, а тя едва прикрива досадата си… После сяда на ръба на леглото и пуши мълчаливо, докато той чрез демонстративния си и малко пресилен непукизъм се старае да придаде най-случаен характер на случилото се, или по-точно на неслучилото се. Нейното стегнато момичешко тяло с малки, но без съмнение добре оформени гърди и възхитителна извивка на корема…
– Актова фотография? – повтаря въпроса ми тя и в очите й за миг проблясват присмехулни пламъчета. – Не, никога. Може би някога, като студентка… съвсем малко… Не, не, това определено не ме вълнува. Мразя аранжировките. Аз не аранжирам живота, само Бог го прави. Аз просто се старая да доловя неговите намерения, дори най-малките и най-случайните… Ха! Как говоря само, да не повярваш.
– Пък аз винаги съм съжалявал – намесва се Папа, – че така рано приключих с акта. Твърде рано, да-а-а…
– Само не казвайте, че никога не сте я рисували?
Давам си сметка, че въпросът ми е прекалено дързък, но той се вписва напълно в оня небрежен, артистично двусмислен начин на разговаряне, който Папа вече бе наложил.
– Ада ли? О, все се каня да го направя…
– …и все отлага заради поредния калкан – довършва отговора му тя и издухва струйка дим през ноздрите си. Тя има този навик.
Той знаеше, че това е неизбежно. Още щом я видя тогава да слиза от странната жълта кола, разбра, че ще се случи.
Древният манастир, кацнал на скалист зъбер над езерото. Червени тухли, напечени от слънцето. Избледнели от времето и опушени стенописи в малката църквица. Почерняла от отдавнашен пожар тежка дъбова порта, обкована с огромни гвоздеи. Терасата, надвесена над синия лазур на езерото, няколко яркозелени кипариса. Двойка бели лебеди в прозрачната вода.
– Защо винаги носите тези тъмни очила? Защо криете погледа си. Имам усещането, че съм постоянно изправен пред някакъв фотообектив…
Тя се смее. Ненадеен полъх откъм езерото разпилява резпуснатите й коси.
Често пъти след това се питаше дали Папа не го направи нарочно. Той те харесваше, отнасяше се с теб някак бащински, при това без преструвки… А може би и той още от самото начало е бил сигурен, че то рано или късно ще се случи. Бил е сигурен, че всеки опит да му се противопостави, да го предотврати или поне да го отдалечи във времето, само би го направил смешен – в нейните и в собствените му очи…
Щом видя бялото корабче, готово всеки миг да отплава, тя с тон на капризно дете пожела да се върнат с него. А колата – странната гърбава кола, с която бяхте дошли?
– Ще я оставим тук – каза без да се замисли тя. В подножието на манастира имаше охраняем паркинг за туристите. – Утре ще се върнем с корабчето, за да си я вземем…
И тогава Папа сам предложи вие двамата да се качите на корабчето, а той щял да поостане в манастира, за да направел някои скици. После щял да се прибере с колата.
А може би той наистина беше един възторжен наивник, какъвто изглеждаше? Може би не се преструваше?… Или старият хитрец беше убеден, че тя никога няма да бъде твоя – каквото и да се случи между вас…
Не седнаха нито за миг на прясно боядисаните пейки под пъстрата тента, където дузина туристи – явно някакви скандинавци, с бели и безизразни рибешки лица – се опитваха да наподобят възторг и щракаха с миниатюрните си фотоапаратчета скалистия бряг, осеян с кипариси, покрай който се плъзгаше корабчето. Други пиеха апатично разхладителни напитки.
Те двамата останаха през цялото време на кърмата. Зад тях червеният силует на манастира бавно се отдалечаваше, докато в един момент изчезна зад някакъв скалист нос.
Когато няколко години по-късно отиде отново в този манастир, видя само един лебед. Случайно срещнат монах му каза, че другият умрял.
Стоеше толкова близо до нея, че усещаше миризмата на тялото й. Играчка на вятъра, нейните тежки кестеняви коси те галеха по лицето. Знаеше, че моментът е дошъл. Сигурно и тя го знаеше. Мълчеше покорно в очакване то да се случи.
Винаги в решителния момент смелостта ме е напускала. Ами ако се лъжех? Ами ако изведнъж се окажех в унизителната роля на банален досадник?…
…Един по-рязък завой на корабчето. Тя залита и ти инстиктивно я сграбчваш, за да не се прекатури през ниските перила. Едва в следващия момент си даваш сметка, че държиш нейното гъвкаво, топло и лепкаво от потта тяло. Не бързаш да свалиш ръцете си. Тя не дава знак, че ръцете ти върху нейното тяло са й неприятни.
Половин час по-късно откъм носа на корабчето се показва градчето, живописно плъзнало с белите си къщици по огрения от следобедното слънце склон край езерото. На полегатата светлина цветовете са особено контрастни и ярки. Тук-там стърчат църковни камбанарии, а най-отгоре заплашително тъмнее древната крепост.
Тя вдига очи към слънцето.
– Това е любимата ми светлина. Искам да пощракам малко из рибарския квартал.
Тя винаги носи със себе си два фотоапарата – един голям, с дълъг обектив, и друг, по-малък.
– Техниката винаги ми е била безкрайно чужда – признаваш, докато гледаш с възхищение как тя сръчно монтира необходимия обектив върху апарата. Забелязала е живописен стар рибар с бяла брада и пъстра кърпа на главата. Лицето му е почти черно, набраздено от дълбоки бръчки, сякаш някой го е кълцал с нож.
Този мирис завинаги ще остане в теб, сякаш се е просмукал дълбоко в душата ти – мирис на вода, пържена риба и приключение в топлата южна вечер. Малка нечиста масичка на самия бряг. Огромното червено слънце като нажежена метална топка се разтопява бавно над езерото. Далечните силуети на планините са едва забележими в маранята. Тя се смее по детски заразително, докато хваща една по една малките рибки от картонената чинийка с два пръста и ги пъхва в устата ти, а ти като лошия сив вълчо от приказките дебнеш да хруснеш, заедно с рибката, и нейните лъщящи от мазнината пръсти. Успяваш. Те са толкова крехки, че едва се сдържаш да не ги схрускаш наистина. Ох, боли – гримасничи тя с очарователна детинска престореност, но ти не пускаш пръстите й. После, все така стискайки ги нежно със зъби, плъзваш устни по тях – все по-нагоре, към нежните кокалчета на ставите… Устните ти са омазнени от пържената риба, нейните пръсти – също.
Всъщност никога не съм сигурен дали онзи мъж там, в онази топла южна вечер, богата на цветове и ухания, съм бил аз, или героят на едва започнатия роман?
– Какво правите в този град?
– Не зная.
Тя надига бутилката с гъсто като кръв местно вино и отпива бавна глътка. Вече е мръкнало, вие седите на пустия бряг до една стара изтърбушена лодка – толкова близо до водата, че понякога вълничките докосват нозете ви. Бутилката, която сте купили от някаква пристанищна кръчма, е полупразна и вие сте щастливи почти до безчувственост. Една вече сте изпили преди това, в кръчмата.
– Не знаете?
– Наистина не зная. Имах намерение да пиша… Но сега наистина не зная.
По-късно ще разберете, че някъде по това време Папа се е завърнал с жълтата си гърбава кола.
Но никога няма да разберете дали вашето отсъствие го е огорчило.
На другия ден той е смъртно уморен, но изглежда щастлив, а Ада ти обяснява, че цяла нощ е рисувал по набързо нахвърлените скици, които донесъл от манастира. Той никога не рисува пленер, пояснява тя. Навън прави само скици с молив или химикалка – много скици, после се затваря в полутъмното си ателие, или в хотелската стая, или в квартирата, и започва да работи. Работи трескаво и с някаква фанатична, самоубийствена настървеност… Макар и изключителен чревоугодник, когато работел, понякога не докосвал храна цяло денонощие.
Изобщо тя говори за него с една странна смесица от нескривано възхищение и иронично, понякога саркастично, но винаги великодушно снизхождение. Говори с искрено страхопочитание за работата му, за неговите гениални пейзажи, които, разбира се, не са само пейзажи и които познавала дълго преди да се запознае със самия него.
– Всъщност никога не успях да разбера дали съм влюбена в него или в пейзажите му.
– А нима има някаква разлика? – питаш ти с наивност, която едва ли смогва да прикрие необяснимата напрегнатост в гласа ти.
– Не зная… Картините му са толкова тихи и тъжни, нямат нищо общо с него… Когато за пръв път видях негова картина – беше на някаква обща изложба, в един сив зимен ден – тогава… не зная дали мога да го кажа точно… тогава в един миг всичко престана да има значение – мръсният сняг по улиците, трамваите, мокрите черни дървета в парка, тълпите по тротоарите, мъглата…
– А после?
– После… После се появи той… Но онова усещане остана завинаги в мен.
– Понякога ви чувам как пишете.
– Опитвам се да го правя. Дойдох тук точно за това – да пиша.
– Какво?
– Роман.
– Роман? Ще ми кажете ли заглавието?
– “Егоист”.
– Смущаващо заглавие. Какво представлява? Автопортрет?
– По-скоро баналното търсене на себе си. Банално и винаги безуспешно.
Писането е толкова различно сега. Може би романът – или разказът – е друг. Писането е толкова истинско, че в един момент усещаш как изцяло те е погълнало и сякаш не ти пишеш текста, а самият ти си писан от него. Ръката ти е само случаен инструмент на нещо, което се случва с теб така, сякаш се случва с някого другиго – без собственото ти съгласие, без участието ти, въпреки теб…
– Всичко е автопортрет. Целият този свят наоколо в мига, в който насочвам фотоапарата към него, се превръща в мой автопортрет.
Очите й са тъжни и внезапно красиви. Може би от силното вино.
– Всяка моя фотография е един мой автопортрет. Иначе какъв смисъл би имало всичко…
Тя е седнала между разтворените ти колене, ти си обгърнал раменете й, защото вече е хладно, и когато я докосваш, усещаш как кожата й е леко настръхнала. Опива те този спицифичен мирис на косите й, съчетал някакво теменужено парфюмено ухание с възбуждащия дъх на тютюн. И още нещо, което не си в състояние да определиш. А може би то е най-важното?
– Ние никога не можем да уловим най-важното, да го изговорим, да кажем: ето, това е то. Да го заснемем със суперскъпия си фотоапарат…
Тя се засмива късо и дрезгаво.
Думите идват в теб, въпреки теб – като този древен плисък на вълните в нозете ти…
Прибоят на вълните – гласът на вечността… По твоя бряг се скитам в далечна самота. Градът над мене – вечен – замислено мълчи и тази южна вечер дълбае със очи. А аз съм тъй невидим между вода и град – на каменните миди несъществуващ брат…
– Несъществуващ? Наричаш себе си несъществуващ?
– Здравословно е човек понякога да се усъмнява в себе си, в това, доколко съществува наистина, доколко светът около него съществува… Като се замислиш, доказателствата за това май съвсем не са безспорни.
– Аз… зная едно… безспорно.
– Така ли?
– Да, да, зная. Но ще ти го кажа само на ухо, ако се приближиш.
Привеждам глава над рамото й.
– Най-истинското доказателство, че съществуваме… – чувам в ухото си нейния влажен от виното шепот, – единственото доказателство… – чувам го съвсем близо, все по-близо – е това…
След кратка пауза, през която светът увисна за миг над бездната, преди да рухне в нея, внезапно усещам устните й – влажни и много топли, очакващи и настоятелни едновременно; езика й…
Отвръщам – някак инстинктивно, против волята си, против разума. Сякаш някакъв много древен човек-воин в мен се е разбудил. Тялото й натежава в ръцете ми и сякаш започва да се стича надолу, към пясъка – топъл и измамно безучастен…
– Не, не… – извръща глава тя – мъчително, с усилие. – Извинявай, това беше грешка, извинявай… Май съм пияна… – После оправя с пресилено небрежен жест косите си и се засмива: – Но къде е проклетата бутилка. Все трябва да е останало нещо в нея.
Отпива продължително и ми я връща.
Пиша с истинско удоволствие в една мрачна стая, през мръсното стъкло на прозореца ме наблюдава унил зимен пейзаж – снегът, попил сякаш всички нечистотии на града, голите черни скелети на дърветата, къщи, остъкленият блок отсреща… Не съществува по-безутешна гледка от тази на мокро голо дърво. Пиша настървено, отчаяно, сякаш искам да се спася от нещо…
– Защо пишете?
– Защото животът никога не е достатъчен.
Може би разказът трябваше отдавна вече да е свършил. А все още не е стигнал до главното, до онова, което осмисля цялото ми усилие да го създам…
Усилието постепенно се е превърнало в удоволствие. Примитивното удоволствие да избягаш от нещо, да избягаш в онова, другото… Защото нашият собствен живот – той наистина е някак недостатъчен.
Когато на другия ден се зачиташ в няколкото готови страници, внезапно проумяваш цялата им безсмисленост, невъзможността да се напише изобщо роман с подобно заглавие. Егоизмът – дали това не е само поредната съмнителна интелектуалистка поза? Скучно и неважно.
Важното – единственото истински важно нещо – е тук, около теб. Случва се в същия този миг, в света около теб, с теб… Трябва просто да протегнеш ръка, тоест върха на молива си, за да го докоснеш, преди да си е отишло завинаги, преди да се е оказало поредната илюзия…
– Върви ли романът? – пита една сутрин тя.
– Да, върви – отвръщам. – Само че в обратна посока. Което все пак е нещо.
Не си убеден, че те разбира.
– Някога с удоволствие бих го прочела.
– Някога… Дали си струва да чакаме толкова дълго – казваш ти. – Дали не трябва просто да се вгледаме в света наоколо, в себе си…
Думите ти звучат като клише от посредствен роман.
Всъщност романът наистина върви. Ти отдавна си зарязал оня измислен роман за собствения ти измислен живот, с идеята за който беше пристигнал преди време в това градче. Сега просто пишеш за градчето, за Ада и за себе си, за Папа, който изпълва задния план с колоритната си фигура… Описваш собствената си връзка с Ада, която се развива, размотава се като търкулнато кълбо прежда, лъкатуши, търси себе си – ден след ден, нощ след нощ там, над белия лист… Няма по-подходящ – и по-банален – сюжет за роман от една подобна връзка – уязвима, неуверена, на моменти съмняваща се в себе си, по-скоро желана, отколкото осъществена докрай, по-скоро премълчана, отколкото брутално изговорена…
По-голямата част от дните си тримата прекарваме заедно. Само от време на време някой пожелава да се усамоти. Папа има наистина странен маниер на работа. По време на всекидневните ни разходки из стария град е напълно нехаен, яде за петима и се налива с бира, бърбори непрестанно и само навременният му усет за самоирония спасява монолозите му от досадата. По време на тези разходки старинните църкви са сякаш последното нещо, което го интересува; само понякога ще извади от бездънния си джоб смачкан лист и най-обикновена химикалка, за да нахвърли набързо някой силует, докато в същото време не престава да ни забавлява с поредния си разказ… А през нощта или следващия предиобед ще се затвори в стаята си и когато ние с Ада се върнем, с нескривана гордост ще ни покаже поредното си платно, в което без особени усилия разпознаваш всички онези мимолетни впечатления, които по някакъв незнаен начин са се утаили в него, докато се е тъпчел с пържени картофи и бира или е разказвал забавните си приключения по света – кога весели, кога нелепи, а понякога и странно нежни, може би не винаги истински, но по свой начин забавни…
– Това се случи из онези периферни кътчета на Венеция, където рядко попадат туристи. Тесни канали със застояла вода, мръсна и вмирисана, разядена от влагата мазилка, малки балкончета с ръждясали перила, простряно пране, закътани тайни дворчета с лози – това е истинската Венеция. Ада е наясно с моята слабост към архитектурата. Избягвах да скитам там, където обикновено се тътрузят дебелогъзите американски бабички; падам си по крайните квартали, гетото и така нататък, знаете… Тесните улички, които се пресичат една друга, свършват внезапно пред някой канал, поемат успоредно на него или се прехвърлят отсреща през гърбаво мостче, за да свършат само няколко крачки по-нататък пред тежката порта на някоя къща. Всъщност Венеция е идеалният град, градът-лабиринт, съчинен сякаш от някой луд Пизанело; можеш с часове да обикаляш и точно когато си убеден, че всеки миг ще излезеш на широката “Мерчерия”… нали така се казваше… или на Канале Гранде, внезапно се озоваваш на някое миниатюрно площадче със статуя от Верокио или с покрит кладенец, които ти се струват странно познати, и ти си спомняш, че преди половин или един час вече си минал оттук… Всъщност обичам да се изгубвам във Венеция, обичам да замръквам някъде из лабиринта на нейните улички и канали. Самотата общо взето е досадно нещо, затова и човек в края на краищата все се жени, но във Венеция тя е хубава, адски хубава. Там, в тези дълбоки, тесни улички мракът пада значително по-рано, знаете. Вече си решил, че е нощ, и точно тогава излизаш на някой по-просторен площад – с неизбежната църква в единия ъгъл – и разбираш, че всъщност още е р?нен следобед… За какво ви отегчавам с всичко това ли? Просто си спомних за една жена. Беше млада и много красива, доколкото здрачът ми позволяваше да установя. Стоеше в рамката на един отворен прозорец и пушеше. Огънчето на цигарата й светеше в здрача. Имаше много красива черна коса, която се спускаше по раменете й. Беше гола. Наистина беше гола, не се усмихвайте. Имаше хубави едри гърди. Изглеждаше много самотна и тъжна; мисля, че дори не ме забеляза. Стоеше на отворения прозорец, облакътена на перваза, и с бавни движения вдигаше от време на време цигарата към устните си. Аз стоях в сянката на съседната къща, бях възхитен и не смеех да помръдна, за да не бъда забелязан. Не зная колко дълго бях стоял така, тръгнах си чак когато тя допуши цигарата и потъна в мрака на стаята. Стаята беше тъмна, цялата къща беше тъмна и обрасла с бръшлян; всички къщи наоколо бяха тъмни. Всъщност в голямата си част Венеция е тъмен град, самотен и изоставен… Да, да, мила, права си, точно тогава нарисувах онази картина, “Венецианката”; нарисувах я още тогава, в главата си; после трябваше само да я пренеса върху платното… Някой се опита да ме убеди, че съм видял обикновена проститутка. Не; мисля, че видях самата Венеция… Което… което, впрочем, е едно и също.
Мразя имената; не си спомням дали вече го казах. Или може би съм го казвал на друго място и по друг повод. Мразя имената на хора, градове, държави, континенти… Прекалено ефимерни, уязвими, неважни са. Но Венеция… това не е просто име на град.
– Венеция… О, да, Венеция. Никога няма да се уморя да снимам Венеция. Бях там преди пет години. За два дни изщраках цяла дузина филми и когато си тръгвах, бях сигурна, че съм я изстискала докрай, че съм взела от нея всичко, което би могла да ми даде… После започнах да усещам в себе си онова неопределимо чувство за нещо, което съм изгубила прекалено рано, преди да съм успяла да го разбера… Вие били ли сте някога във Венеция?
Пиша подозрително леко. Понякога си мисля, че не писането е проблем за мен, а неписането.
Пиша главно през нощта. Ако бях поет, сигурно щях да кажа, че стаята ми – високо горе, под самия покрив – принадлежеше по-скоро на тъмносиньото небе, осеяно с едри южни звезди, отколкото на самата къща. Нарочно си я бях избрал, за да не смущавам с непрестанното си чукане на машината останалите наематели (лаптопът по онова време беше все още мечта от бъдещето). Що се отнася до хазайката, тя бе достатъчно глуха, за да обръща внимание на това. А Ада и Папа – в този момент те сигурно са заедно в леглото, заети с повече или по-малко успешни опити да се слеят… Представата за нейното голо тяло, гъвкаво и съблазнително прозиращо през символичната материя на нощницата (бях я зърнал случайно на долната веранда една вечер) измъчва въображението ми. Или по-точно – го стимулира…
Но дните минават, а романът започва някак си да тъпче на едно място; безкрайните лиризации постепенно поглъщат сюжета както пясъците – пустинна река; действието неудържимо се топи сред заплашително набъбващите авторски размишления и самоопияненията ти – впрочем, понякога доста претенциозни и блудкави; от собствените ти емоционални рефлексии на една все по-редуцираща се фабула: всекидневните ви разходки из стария град, до крепостта, по брега на езерото; забавното бръщолевене на Папа… И онова наивно приключение при всеки удобен случай да си открадвате по някоя бърза целувка зад гърба на Папа, да се усамотявате за четвърт час, докато той излива поредната порция бира в корема си в някоя евтина кръчма… После – претенциозните ви интелектуални разговори и същото онова хлапашко усещане за приключение, когато намерите повод да вмъкнете в разговора някоя двусмислица, чийто втори смисъл – убедени сте в това – ще си остане завинаги недостъпен за добрия стар Папа…
– Невероятно! Невероятно! – възклицава той и тика под носа ми страница от цветно лъскаво списание, което случайно е взел от съседния стелаж с различни издания, местни и чуждестранни, оставени там за разтуха на скучаещи клиенти. – Та това е Бутеро. Бутеро! Просто да не повярваш. Бутеро по това време…
На фотографията се вижда мраморна женска фигура, доста дебела, неугледна, покрита с лишеи и мидени налепи, очевидно току-що извадена от морето. Оказва се, че е точно така; съвсем наскоро до малък остров някъде из Егея, съвсем близо до брега, под висока мраморна скала осеяна с пещери – очевидно останки от древна кариера, – водолази открили цяло съкровище – десетки антични статуи, повечето силно повредени, но някои изглеждали напълно запазени. Странното било, че всички те видимо си приличали, сякаш изобразявали един и същ обект. Археолозите още спорели, но като че ли все повече надделявало мнението, че това е Афродита, не само поради близостта на острова до Крит. Но още по-голям спор сред специалистите, пишеше в статията, която Папа възторжено ни превеждаше, предизвиквало друго обстоятелство. Повечето от тези статуи, носещи несъмнено белези на един и същ почерк, изглеждали някак странно, дори тези, които по една случайност успели да се запазят непокътнати – сякаш недовършени, сякаш уловени в самия момент на изтръгването си от материята на мрамора, подобно на самата богиня от морската пяна. Не било изобщо ясно дали наистина става въпрос за “външна”, механична незавършеност, или пък за “авторска стратегия”, както екстравагантно предполагали някои специалисти.
– Ако наистина е това – възклицаваше Папа, – представяте ли си…
– Винаги съм смятала, че гърците са направили най-лошата услуга на изкуството – вметна Ада. – С целия този стремеж към съвършенство, с тия геометрични пропорции и прочие… А това наистина е нещо по-истинско – почука тя с маникюр по лъскавата страница и отпи отегчена глътка кафе. – Попадна ли в музей с антично изкуство, единственото, което искам да имам под ръка, е един чук.
– Доста радикално – отбелязах.
– Е, и фотоапаратът върши работа.
– Абе, май и тук имало някакво музейче – оживи се Папа и захвърли списанието.
– Защо пък не – апатично произнася Ада. – В тая горещина ще ни дойде съвсем добре. Само да не попаднем на някакъв античен Холивуд.
– Няма опасност – успокоява я Папа. – Това е дива страна, изкуството й е примитивно.
– Примитивно – тази дума винаги ми звучи особено интригуващо. Тръгваме.
С решителен жест тя допива чашката-напръстник и се изправя.
Дните и нощите минават, а твоят роман е все по-реално заплашен от вероятността да се превърне в един блудкав интелектуално-психологически брътвеж. Но какво можеш да направиш, когато си си обещал да бъдеш пределно честен? (Кой беше казал, че честността е само алиби за бездарния писател?)
Тази сутрин тя идва в стаята ти по-рано от обикновено. Дори не си успял още да се избръснеш.
– Отдавна искам да те помоля за нещо.
Тя е очарователна в своята тясна бяла рокля. Косата й е вързана на конска опашка. Макар че очите са скрити зад огледалните стъкла на очилата, ти чувстваш тяхната сила.
– Ще ми позволиш ли да ти направя най-сетне портрета? Имаш интересно лице, наистина.
– А душата?
– Душата? Тя и без това вече не ти принадлежи.
Смее се.
Портрет? Защо не, в края на краищата. И без това постоянно ти искат от разни списания… Само да се избръснеш и…
Не, не, възразява енергично тя. Държала да те снима точно така, с леко набола брада. Поне едно кафе? Не, трябвало да побързате, после светлината щяла да стане прекалено рязка и отвесна. След това бихте могли да пийнете по кафе някъде из града. А Папа? Папа цяла нощ работил, легнал си едва призори.
Отдавна си даваш сметка, че нещо трябва да се промени в този роман, ако не искаш последната му точка да увисне нелепо и безсмислено в пространството.
Папа е първият истински мъж в живота й. А той – той, разбира се, имал хиляди други жени. Но това било прекалено отдавна.
– Да ревнувам? Ха-ха! Та тогава аз съм била дете. Пълен абсурд!… Всъщност… – внезапно лицето й става сериозно – понякога наистина го ревнувам. От една жена. По-точно от портрета й. Доколкото знам, единственият, който някога е правил. Или поне единственият, който е запазил.
Когато после видя снимките, беше озадачен. Отсреща сякаш го гледаше някакво смътно познато, но категорично чуждо лице. Дали беше позирал – съзнателно или не – в миговете, когато е виждал как пръстите й натискат палчето на фотоапарата? А може би тя е искала да създаде от него мъжа, който е търсила?
Когато по-късно жена ми видя една от тези снимки, каза: “Ето един човек, надвесен над бездната”. Много исках да я попитам какво има предвид, но не го направих.
Тя е толкова красива, когато повдига миниатюрната чашка и отпива от гъстата черна течност. (В тази страна правят кафето много силно; може би затова винаги го поднасят в чашки, малко по-големи от напръстник.) Вдигнала е очилата върху косата си, защото масичката, край която сте седнали, се намира под гъстата сянка на огромен чинар. После сваля чашката, облизва за миг устни с върха на езика си, всмуква дим от цигарата, след което вдига брадичка и го изпуска на две фини струйки през ноздрите си. В нея несъмнено има нещо детско, но и нещо много зряло, женствено, някаква стаена порочност, разколебаваща всеки опит за определение.
– Хей, защо ме гледаш така?
Мълчиш дълго, преди да отговориш.
– Харесваш ми.
Тя не казва нищо, дори не се засмива.
В същия миг чувстваш как ръката ти почти сама се протяга под масата. Допирът до кадифената кожа от вътрешната страна на бедрата й те възпламенява, изведнъж преставаш да бъдеш отговорен за действията си. Като в полусън си даваш сметка, че пръстите ти мачкат роклята й, достигат до меките памучни бикини… и нещо много горещо оттатък тях… С периферията на сетивата си долавяш озадачените лица на двойка старци от съседната маса, но не можеш да направиш нищо, защото… защото…
Защото може би някой в този момент е изтръгнал – идиоматичното, разбира се – перо от собствената ти ръка и пише вместо теб. Портативната машина плющи сама в душната южна нощ, а ти си само един безпомощен свидетел на всичко, което става около теб, с теб…
Тя едва успява да се освободи от ръката му, после го повлича стремително нанякъде. Той върви покорно след нея, няма желание да попита за нищо. Брегът. Тръгват по него. Отдавна са излезли извън градчето. Когато достигат до някакъв пуст скалист нос, опасно надвесен над водата, той вече знае какво ще направи… И там, в обедната горещина, плувнали в лепкава пот, с тела и дрехи, полепнали с прахоляк, наобиколени от пронизително жужащи мухи, те дълго и настървено се любят върху нажежената скала, надвесена над прозрачните води на езерото.
Продължавам да пиша този разказ. Вече съм на страница 19; давам си сметка, че заплашва да набъбне прекалено, но не съм в състояние да го приключа. То е нещо по-силно от мен; то е другият – достатъчният – живот… Защото ако го приключа, ако сложа последната точка, ще трябва да се върна отново в този унил зимен ден… мръсният сив сняг отвъд прозореца… мокрите черни скелети на дърветата… дебелата жена върху терасата отсреща…
От този ден нататък всичко се е променило. Уж всичко продължава по старому – разходките, претенциозните разговори за изкуство, започналите да доскучават шеги на Папа; но ти знаеш, че си господар на положението и вече не си така безпомощен и разколебан, когато вечер се надвесваш над бездната на белия лист, за да пресъздадеш върху него поредната глава от романа – онази, която вече сам си случил през деня…
– Все още ли ме харесваш? – пита кокетно тя една вечер, докато Папа е отскочил до тоалетната на бара, за да се освободи от погълнатата през последния час бира.
– Разбира се – отвръщаш без да се замисляш и започваш да целуваш врата й, докато ръцете ти обхождат познатото тяло.
И в същия миг усещаш жилото на съмнението: ами ако го правиш само за да имаш с какво да напълниш поредната бездна на поредния бял лист върху машината?
Тази машина – озъбено малко чудовище, което иска от теб ежедневната си порция думи. И ти си принуден не само да крадеш от света онова, което той наготово ти предлага, но и да хитруваш – сам да го създаваш. За да бъде истинско. (Утешението на слабия писател.)
Той вече е наясно. Дава си сметка, че всъщност от доста време сам движи своята история с Ада по начин, който би бил най-приемлив за сюжета на неговия роман. Той съчинява един сюжет, който след това, в уютната тишина на нощта, само облича в прозирната дреха на думите. Когато говори с Ада, когато я докосва, когато разплита гъстата й коса или внимателно разкопчава роклята й, той никога не забравя, че е само персонаж от един роман, а всичко, което се случва, е поредният епизод от фабулата, зависим както от предходния епизод, така и от следващия – от оня, който утре или вдругиден сам ще съчини… Всеки детайл от тяхната връзка се превръща в следствие от факта, че ще бъде описан – може би още същата нощ, или на сутринта… Тя сигурно чува енергичното плющене на машината му, но едва ли подозира, че в същия този момент там, върху безразлично белия лист, умира тяхната връзка, телата им, тя…
Упрекваш ли се за това? Не, разбира се, та ти си писател. Само един писател. При това слаб.
Всеки разказ все някога трябва да свърши. Всеки роман – също. Едно време смяташе, че финалът трябва да бъде особено драматичен – неочакван и провокативен.
Вече не държиш толкова на драматичните финали. Затова…
Затова една сутрин той просто изчезна. Романът беше написан.
Няколко дни по-късно си заминаха и те. Лятото бе свършило.
|