На баща ми

Менят се времената, казват, всичко се променя
и току-виж, пристига друго време
с мартеничка на ревера.

Менят се времената, казват,
и не искам аз да питам
пресъхналите погледи
дали филиз зелен ще ги примрежи.

На пет години бях тогава
и не плаках с другите за Сталин,
аз тичах от площада, с новината, захвърлила бях някъде си
връхната си дреха и дишах, сякаш сън
и лято, лято.

На пет години бях тогава. Не, не исках аз да плача.
Заключиха ме в стаята и с ключа в джоба,
умислен, дядо ми в ковачницата слезе.

А между нежни светлини зелени, аз виках лудо
на копринените буби: Той
мъртав е. И ей сега ще се завърне тук баща ми. Не зная още
как изглежда, но ви се заклевам, приятел ще ни бъде
и с черничеви листенца ще ви храним двама...

В оная стая ли, или в тунела,
свързващ и разделящ световете,
аз викам радостта си и не чувам тъмнината?

И колко още виках по-нататък
от ярост. Сред присъствията и отсъствията
тъй болящи. От ярост.
От несбъднатост и жажда.

Аз викам.
А безсвястната стена
потупва ме съчувствено по рамото: Ще трябва май
да те осиновя.

Аз ли оставам
жива след това? Там,

в призмата на стаята, зазидана във времената,
сред сенчест хлорофил и целулоза грапава,
там,
сред мутиращи белтъчини,
където

страх и слънце
зениците кълват.