Все този напредък, напредък,
напредък. Към елементарните частици, към тоталния контрол,
към саморазвиващите се програми, към паралелния код,
който, както ми пишете, във всеки ген е внедрен.
Чий е тогава нашият ген?
Какво помни водата, какво помни въздухът, вакуумът,
плазмата, взривът, тъмнината? Какво помни всичко, а ние
забравяме?

Между книгите, компютрите, скалните рисунки,
между оръдията на труда и смъртта,
между пирамидите, долменът и предградието,
между ръмженето, Моцарт, Бах, тишината,
между Леонардо да Винчи, Микеланджело, Страшният съд
и слепотата, между страха, вярата и Достоевски,
между рая и ада, между Бош, непостижимото, унищожението и Гоя,
между живота, измяната и Шекспир,
между мечтата, вятърните мелници, Ботев и самотата
ти си се хванал за главата. Какво усилие
да си припомним.
Да си припомним? Не Нилс Бор, Аинщайн, Данте,
Мария Кюри, Джон Атанасов, Сервантес, Лобачевски, Евклид,
Тутанкамон, Сафо, кралят Слънце, Цезар, Праксител,
Ахил, Марина Цветаева, Гогол, Рембо, Дебелянов, Касандра,
Конфуций, Галилей, Лорка, Гьоте. Не миналото,
не настоящето, не бъдещето. Просто
да си припомним.

Като еднорога в горите на паметното се изгубвам.

Утрешните вестници съобщават, че според данни
от последни анализи Слънцето се оказва
уникална звезда, единствена (засега ли?, завинаги?)
във всемира. Тогава?

Спирам насред стаята. Насред стихотворението.
Насред детството и майчинството. Насред полето зелено,
което коя ли вълшебница превърна безгрижно в паша,
насред науката спирам, която толкова бърза в механизъм да ме
трансформира, по-прецизен и много по-лесен
за поправяне и програмиране. Насред себеподобните мои,
които чакат това да се сбъдне.

Спирам.

Под звезда безпосочна,
поглед непримирим.

Какво всичко помни, а ние
забравяме?

Ние?

1988