Само сънувам тоя град.

Сънувам София,
сънувам тъжния й гръб,
скован във шлифера.
Сънувам кофите с боклук, раззинати,
мухите, плуващи като разсеяната мисъл
над капналото лято в грозните квартали.

Сънувам как гърми във празнотата
сърцето на живота ми изгубен
и как целувам твоя сняг разкалян,
изхвръкналите ключици
на мръсносивите ти сгради.
Сънувам. И летя,

Летя там, в ритъма на твоите разбити тротоари,
в дима на локвите, на погледа ти гладен
за нежност бърза, за крило на птица
и даже за калинка без посока
над пропастта прииждаща на самотата.

И в своята далечност нямам друга сянка
освен съня, във който София тъжи
и тръпне. И тъжека на нейните мъгли
ухае сладко.

Само сънувам тоя град,

сънувам София. С лице пияно от мечти
и безразличие. Каква чудовищна сълза
кълве очите й!
Дали е навик или свят
единствен,
който могла бих аз да споделя,
да го прегърна, не и да претръпна.

Единственото е лице, което все не идва.

1992