Пътувах аз.
Музеите световни прелистих. Отмаляха сетивата ми.
Справочниците туристически, прехласнато
предлагат всичко. И не искат нищо.
Предлагат те прекрасното, изящното, възвишеното,
славата, упадъка. И прелетява край колите Ваймар.
И Ватерло - каква трева зелена! Помпей,
изригващ красота, не драма.
Венеция... Какво не се предлага?

До Делфи ще достигнем и Пития, до Исла Негра,
Царско Село, Хирошима,
До Тянънмън и Казанлък, Манхатън.
И арлските лозя ще догоряват, ще чезне в негативите
Гранада...

Пътувах аз.
А времето летеше. И други го държаха във прегръдка,
на къдрите му дишаха озона,
солта на мишците му ги гореше. Крилата му
прерязваха гърлата
на дни от нежност и олово ляти. И мойте кърпички,
с кръвта им напоени,
се вкоченясваха. И раните мълчаха.

Пространство, време, смърт, живот, изкуство
аз прекосявах. Сякаш неутрино. Все по-далеч.

Да можех да се върна..

Отдавна, сякаш земетръсна зона,
мен вътрешният вик ме е разкъсал. И може би
в мен пропастта говори.

Кой да ми каже? Толкова далече
от мене е това стихотворение. Далеч от мен,

от себе си

далече.

1989