Емил мина покрай театъра и случайно видя един рекламен афиш за изложба на Пикасо. И това много го заинтригува. Не бе виждал картините му. Макар, че имаше календар с негови рисунки. Естествено това възбуди любопитството му още същия следобед да отиде в тази галерия.
          А там изобилстваше от хора. Преди всичко испанци. Сякаш изложбата не беше у нас, а у тях. А не дай си боже да беше у тях!... Явно хората си ценяха творците. За разлика от нас, които, ако ги тачехме тъй както ги убивахме, днес щяхме да стигнем много по-горе – пък било то и от испанците!
         Но това, което най-много впечатли Емил, бе, че Пикасо се оказа най-голямото изключение на правилото, че преждевременно развилия се гений умира и рано. Щом почвайки да рисува едва на осем години, бе починал прекалено стар. А имайки няколко жени, се бе оженил за последната на осемдесет години! Нещо, което го правеше достоен за завист. Въпреки, че като житейски път гениите едва ли бяха за завиждане.
         И тъй в едни момент, гледайки картините, Емил се разсея от шумното влизане на един известен артист с любимата си. Дрехите им бяха толкова екстравагантни, също колкото е бил ексцентричен Пикасо. При все че нямаха нищо общо с неговия дух. Това се потвърди от факта, че необичайно бързо разгледаха изложбата и веднага излязоха. Значи бяха дошли повече от снобизъм – да ги забележат и после да се отрази в медиите. Както правеха доста от артелита.
         Видя се, че Емил продължи да гледа с възхита експонатите и оглеждайки на спокойствие всичко, си тръгна доволен. С онази естетическа наслада, за която отдавна нямаше случай да изпита същата. Явно изкуството му действаше положително като един вид комплимент за него – макар да знаеше, че на доста хора никак не им въздействаше, а бяха къде по-щастливи!...
         После той се запъти към книжарницата на една своя позната, от която често купуваше.
         - Добър вечер, Жени.
         - Добра и на теб.
         - Гледам, винаги си на линия.
         - Ами щом съм здрава…
         - А върви ли оборотът?
         - Средна работа, но все пак е добре.
         - Браво на теб! Пък и щом си на главна улица…
         - Че това е много важно. Иначе щях ли да се хвана?
         - Правилно! Знаеш къде да работиш.
         - Че ти съмняваш ли се?
         - О, не, разбира се!... А сега би ли ми казала дали имаш книга за Пикасо? Точно за него нямам.
         - Жалко! Преди малко бях на негова изложба.
         - Така ли? Аз никога не съм ходила.
         - Аз също не бях… Но е просто неповторим. И какви мисли има!... Най-много ми хареса една: „Аз не рисувам това, което виждам. Рисувам това, което мисля“.
         - Изумително.
         - Залага изцяло на въображението.
         - Че те испанците са колоси в това отношение. Особено Салвадор Дали…
         - О, той е страшен! И не по-малко уникален. Дори си мисля, че е върхът на ексцентричността. Въпреки че в една своя книга критикува Пикасо, че е въвел грозотата в изкуството.
         - Ами такива са гениите. Едни други си злословят. И си правят още по-голяма реклама. А дали не е нарочно?
         - Не знам. Но сигурно е така. Вземи случая с Волтер и Русо. Техните обиди са бил далеч по-големи, но се погребани един до друг. И днес славата им е непреходна. Значи са се учили от други, сродни на тях. Така че нищо ново на хоризонта. Затуй си мисля, че докато има такива личности, тъй ще бъде. Разбираш ли, Жени!
         - Да, Емиле.
         - А що се отнася до нашите творци… то и при тях е същото. Но с тази разлика – че дори готови и като прасета да се изколят, те най-много ще стигнат до национална, а не световна слава. Заради което не си струва и варварството...
         - Ами какво да се прави?... Карма!
         - Е така си е… Иначе ти как си?
         - Ами по цял де на работа...
         - Това е хубаво. Животът обаче не е само работа.
         - Да, разбира се…
         - И да ти кажа честно, ти все повече младееш.
         - Ама сериозно?!...
         - Няма шега.
         - Стига ме гъбарка.
         - Гледай каква си?...
         - Е такава съм.
         - Изобщо вие жените знаете как да се поддържате.
         - Че вие мъжете не знаете ли? Дори станахте по-суетни.
         - Истина е. Но все си мисля, че това, което ви е дадено по природа, то винаги ще бъде ваше. И никой не може да ви го отнеме – пък и колкото да се деформират половете.
         - Ах ти, знаеш как да гъделичкаш!...
         - Че това си е самата истина.
         - Тъй да бъде.
         - А сега, Жени, понеже винаги си ми била симпатична, а тази вечер съм в особено настроение – каня те най-любезно на вечеря.
         - О, не, моля те!...
         - Защо така? Тъй хубаво си говорим – ще продължим и там.
         - Благодаря ти. Но това е много ангажиращо.
         - Защо да е? Аз просто от най-чисти подбуди…
         - Разбирам те, но си намери друга.
         - Че аз тебе искам.
         - Е не става.
         - Но аз най-сериозно!...
         - Е не мога, ти казвам!...
         И в същия миг влезе собственика на книжарницата:
         - Жени, какво е това чудо?... Отвънка ви гледам – този човек нищо не купува и сигурно ти досажда. Да го изхвърля ли?
         - Не, недей… Той сам ще си тръгне.
         - Защо бе Жени? Че нека ме изрита. Нали след време като ти се насити и те изгони, намирайки си по-млада, ще се сетиш за мен като сродна душа и ще можем да се вземем.
         - Абе глупак с глупак!... С твоята духовност за какъв съвместен живот ми говориш? Ти да не си Пикасо или Салвадор Дали?
         - Но Жени, защо принизяваш толкова тези хора? Нали ако наистина бях като тях, подобни на тебе и за онази работа нямаше да ги търся.
         - Марш оттук! Отрепка такава! – каза собственикът. И повече не го видяха.