На Мариела и Хосе

Дъждът разстила мрежата си над реката. След безкрайното
скиталчество през корени, стъбла, сърцевини на плодове
(през избелелите очи на стареца под сушината?)
водата се завръща у дома си.

Дошло е значи времето, когато
стихиите познават само себе си.
Сега изпепелява огън огънят и въздух вдишва въздухът.
И се превръща в пръст което някога било е пръст.

Това е страшната епоха на разединението. Невъзможно
е да се съчленят студеното и топлото, сухото и влажното
(или душите ни) - за да изплуват прелестните форми
на оня някогашен свят, във който всичко бе любов.

Разбира се, добрият старец (Емпедокъл?) не престана да говори
за някакви далечни дни, които неизбежно ще сберат отново
разпръснатите части на вселената.
Защото никога не се прекъсва кръговратът.

И няма никакво съмнение, че тъй ще бъде.
Във друго време, другаде, за другиго...