По-справедливо би било (прости ми, Боже),
ако не беше ме наказал със това проклятие
на миналото и на бъдещето, ако ме бе дарил
поне веднъж с утехата
на истинското настояще.

Ти можеше (защото си всесилен) да изтриеш
от оня привечерен миг над Днепър
печалното ми знание за времето
на безразличните й устни.
И можеше да ми оставиш милостиво
спасителните часове на примирението
без смазващия спомен за косите й,
разресвани от гребена на слънцето
във стаята ни през онази зима.

Ти можеше да ми напълниш чашата
със виното на чистото сега, без примеса
на древните предания и на прозрението
за разрушените стени на Камелот.

Но ти немилосърдно струпа върху мен тегобата
на всички времена и ме осъди на това скиталчество -
да бродя винаги с тоягата на бъдното в ръка
и с тежката торба на паметта на рамо.