Люлееше лятото своите тежки камбани.
По устните лепнеше сладкият сок на живота.
Светът нямаше сенки. В реката се стапяха бавно
дори неясните очертания на хоризонта.
Аз знаех, че този ден няма да се повтори,
но времето беше отключило катинара си
и тихия ход на нашата смешна история
отмерваха не часове и години, а спрялата
стрелка на този единствен миг... Светлината на слънцето
се изливаше в кладенеца на душите и го препълваше.
До нас кротко пасяха със здраво спънати
нозе конете на немилосърдното бъдеще.
Изглеждаше невероятно да не познаем никога болката.
Но, Господи, толкова исках това да бъде възможно...
Встрани във тревата, съвсем близо до твоята рокля
лежеше със свити бодли таралежовата ми кожа.