докато тялото опъва мускули за да задвижи
за кой ли път ръждясалата ръчка на живота

клепачите отчаяно опитват да затворят
във клетката на паметта разбягващите се
със всяко вдишване следи от тази нощ

защото ако нещо ще нахрани нищите
то може да е само онова което няма утре