С октомври встъпваме в сезона на отсъствията.
На птиците, разбира се, и на зеленото в пейзажа,
но и на дамата каро в колодата
на идващите дни.

По-ясно става случващото се със нас, но и по-трудно дишаме
в пространството, освободено от заемащите го предмети.
И пътищата са за всякъде, но няма как да тръгнем,
щом нищо повече не отличава юг от север.

Защото тя бе всичко. Тя бе въздухът и пътят,
леглото, масата, откъртеният ъгъл на перваза,
докосването, шепотът, прегръдката, сънят -

надеждата, опровергавана сега от парцаливото плашило,
изправено безсмислено сред изгорелите стърнища.