Днес се уча да изговарям отново - буква по буква - името на самотата.

С - като ранена луна, бавно издъхваща сред небесните пясъци.

А - като първия вик, сбрал във себе си всички познати само на нас думи, които вече са лишени от смисъл.

М - като шпиловете на готическа катедрала, във която напразно ще диря утеха.

О - като пустотата, към която не смеехме да погледнем, но чийто леден дъх долавях дори в най-горещите ни следобеди.

Т - като звука, който - помня - познавах, който някога съм произнасял: но тогава той значеше „ти“, а не „тя“.

А - като начало на немотата ми.