На В. Н.

В минути на униние, когато зад прозореца дъждът
на късния следобед през ноември изравнява
което е било със невъзможното, когато няма
непроходима граница - останала без дъх,
душата търси да се улови за нещо видимо и плътно.
Защото бездна е под нея, а навън е хлъзгаво.

В грапавините на предметите се впиват котвите
на сетивата й, за да я удържат в отсамното.
И думите, които още бродят в паметта й, са
единствено за постижимото на допир:
дърво, картина, книга, нож, камина, врана,
прах, свещ, чадър, перваз, крило на ангел...