На Сатар, с незабрава

„Край брега на Ефрат, казваше, бродят стадата на моите сънища.“
Бяха цветни мечтите ти, но как можех да разпозная
цветовете им, щом те никоя нощ не присядаха
във таванската стая, сред оскъдната моя покъщнина?
Можех ли да доловя тъмния тътен на бездната
под фалшивия звук на флигорната, вплела в примка живота ми?
Сетивата ми спяха заситени и лентяйстваше волята.
И по други пътеки се скиташе сухоземната
моя плът... Щях да бъда зрящ едва много по-късно,
чак когато отново далченият звън на тръстиките
те извикаше в паметта и аз проумеех, че Стикс, а
не Ефрат е била реката, при която се връщаше.
Чак тогава през плътния дим на избледнелите спомени
щях да видя как бавно към теб приближава познатата ладия,
как простенва беззвучно душата: „не тръгвай, приятелю!“ -
а ти спираш за миг, усмихваш се светло...
И прекрачваш през борда.