Сънувах я –
жената, която миналото лято снимах
в градинката край фонтана пред Народния театър.

На снимката жената е облечена в дънки –
с дупка върху едното коляно,
и черна туника с флорално обшитие.
Издала напред рамене, седи в края на бетонна саксия.
Цветя няма.
Жена с черна дълга коса.
Жена кръстосала крака и върху коленете положила кръстосани ръце.
Жена сключила вежди.
Жена хвърлила поглед пред себе си.

Улових я в момент, когато беше
оглушала
за игривото трополене на пуканките в машината,
за падащата от фонтана вода,
за акордеона на уличния музикант,
ослепяла
за преминаващото сватбено шествие,
за красавицата, която позираше пред обективите,
за шарените балони в ръката на дебелия чичо.
Жена залостила всички врати.
А я улових, защото
ми заприлича на
моето вътрешно аз.

В съня си я целувах,
тая непозната смугла жена.
И тя ми отвръщаше
както никой мъж наяве.
Омотахме косите си в черна къделя
и сплетохме пръсти
с нокти до кожа изгризани.
От страст се изпохапахме до кръв
с проклетата смугла жена.
А старецът с овехтялата сламена шапка –
друго плашило от градинката пред Народния театър,
в устните ни беше вперил изсмукани очи
и сълза му беше слюнката ни.