На летището служителката е изпълнена с подозрения, обгръща шишенцето със стерилни ръкавици и поглед. Чуди се лекарство ли е или е пълно с взривоопасна течност. Иска рецепта или някакъв документ, с който да удостоверя съдържанието на шишенцето. Нямам. Тя го го хвърля в кошчето. Опасно е. Знам.

         В десния джоб на стария шлифер ръката ми си играе с коматчето хляб, дето майка ми даде за изпът. В тая игра няма правила - игра на стихийно-тревожно оронване.

         Хензел и Гретел в мен отварят прозореца на самолета и пускат трохите една по една - наивно-хитроумни знаци на обратния път. Гретел страхливо се озърта за мрачни поличби докато надеждите на Хензел смело крачат. Така двамата бавно напредват и са уверени, че миналото им е в кърпа вързано. Това е онази светлосиня кърпа, която си връзвах на главата през лятото докато боядисвахме шкафовете на кухнята в оранжево, а татко ми се смееше и казваше, че с нея му напомням бригадирското движение.

         Трохите на паметта падат върху кърваво-оранжевите облаци и оставят объркано бяло многоточие. Птиците на забравата кълват ли, кълват. Пръстите ми бършат отронените сълзи, които успях да опазя от служителката. И обратният път вече не е назад, а напред.

         Хензел и Гретел, скъпи деца, обратният път е пред вас.