Тая сутрин Доли ме събуди рано - малко преди имамът да замърмори първата молитва и преди да запеят птиците, които утре ще отлетят на север. Бях затворила Доли в така наречената стая за гости. Там държа непотребните неща - празни куфари, тенис ракета, стари рокли, отеснели поли и блузи, тъмносинята сламена шапка, избледнели цветни хартии и пожълтели диаграми за оригами, изсъхнала мастилница и изтъпени калиграфски писци, опит за себепортрет, а също парцали за пачуърк, памучна вата за куилт и черновите на бъдещи разкази. Знам, че стаята е разхвърляна и неприветна, задръстена с всичките ми започнати и недовършени проекти. Трудно се диша в нея. Въздухът е застоял. Понякога влизам на пръсти, за да включа вентилатора на тавана. Мимоходом хвърлям на Доли троха внимание, колкото да я уверя, че не съм я забравила. До днес сутринта тя приемаше безропотно това положение. Вече почти година си мълчеше. А ето тая заран нещо я прихвана и запищя в ушите ми. Заврещя с безпощадността на гладно бебе. Настояваше да я освободя. Блъскаше по вратата. Заплашваше, че щяла да изпочупи прозорците и да разпердушини обиталището ми така, че нямало да го позная. Щяла да го обърне с главата надолу и да се обади на когото трябва. Претендираше за някакви неписани права, заплашваше да призове на съд съвестта ми. Уверяваше, че нямало да ми се размине току-така. Накратко, държеше се истерично. Доли напираше да излезе на бял свят, понеже, както се изрази, посредствеността била от съществено значение.
         Преди да я затворя, в началото на нашите отношения, бях доволна (каква наивност), че по време на онова мероприятие преди около година изборът ми падна върху Доли. Останалите участници до един си плачеха за етикети, които определено избягвах - на войнстващата претенциозност, на арогантния нарцисизъм, на умереноскучната разсъдливост или пък показния непукизъм. Единствена Доли зад фасадата на тъпа къдрава блондинка се разкъсваше от смътни съмнения и противоречия, единствена тя изразяваше мнението си с хиляди уговорки в условно наклонение - бихискаладаотбележа и акомогатакадасеизразя, позволетемиданесесъглася и всъщностбибилонеуместно. Очевидно смяташе, че с криволиците и мъглявите думи придава тежест на изказванията си. Понякога се загубваше в това словесно кълчотене, говореше откровени глупости, падаше, ставаше, драскаше коленцата на мисълта си в острите ръбове на високите идеи, подпърхваше с почернени мигли заслепена от светлината на извечното, обаче не хленчеше и по-важното - изобщо не й хрумваше да се откаже. Заради тая й неподправеност провъзгласих Доли за най-подходяща.
         Поканих я на лека вечеря. Бях си казала, че ще се държа естествено. Ще бъда себе си и няма да се поддавам. С Доли това изглеждаше най-простото нещо - просто като плиткото на морето, като ниското на планината и като така нататък-а. Отначало всичко вървеше добре. Поръчах си запечени гъбки пълнени с бекон, чесън и кашкавал, поръсени с копър, половинлитрова гарафа червено наливно вино и малка бутилка минерална вода, а Доли след ах, не знам, ох, ти какво избра и дали пък и аз да не опитам, накрая се спря на същото. След традиционното въведение за времето и плановете за лятната почивка внимателно я подхванах, подадох й ръка и я поведох по трънливия път на себепознанието. Изтъкнах, че дори на смъртния си одър не е късно да осъзнаеш какво искаш, цитирах книги, дадох за пример себе си и живота на гениите, разказвах филми и великодушно й прощавах младостта, когато тя проблейваше, че господи, нищо не била гледала и чела. Успокоявах я с безкрайните възможности на бъдещето. Опияних се. В очите на Доли се оглеждаше моята компетентност, зрелост, бих казала дори мъдрост. Набитичката трътлеста Доли с тъмносинята сламена шапка, с късата рокличка и върху й блузка на големи дупки, се мяташе в мрежата ми като пародия на безпомощна русалка. И всичко щеше да завърши добре - тя щеше да си тръгне смалена, но вдъхновена, аз окрилена и кой откъдето е. Обаче дали от виното или от вроденото й простодушие Доли взе че каза онова, което обърна хода на събитията. Тръсна го между другото, дори не се постара да направи пауза, да се втренчи в мен, да завърти показалец по ръба на чашата или изобщо по някакъв начин да подчертае, че е изстрадала това признание. То се изплъзна от устата й като дихание:

         - Виж, аз съм посредствена и
именнозатовабихискаладагопреодолеякатоработявърхусебеситаканататък-а

         Онемях. Всичко друго, но не и това. Не и осъзнаване - сигурен знак, че с малко повече усилие Доли може и сама да се справи. Без мен. Господи, та това си е предателство. Ало, малката, как просто ей така се изхлузваш от моята представа за теб и ме сюрпризираш с осъзнато откровение, при това поднесено невинно. С какво право от подножието на планината изведнъж се оказваш на върха, докато аз задъхана кретам нагоре по пътеката. По силата на какви извратени логики костенурката винаги е с едни гърди преди заека, какви са тия троянски коне и змии, кътани в пазвата. Нима всичките ми усилия, нима животът ми и нима ...
         В оня момент Доли сама произнесе присъдата си. Намачках я като найлонова торбичка и я пъхнах в чекмедже отвъд паметта. По-късно, като се прибрах, я наврях в стаята за гости. Измих си ръцете и се отдадох с нова страст на следващия проект. Оставих хлапачката да се самоусъвършенства на воля като гъне избелялата цветна хартия за оригами, калиграфства с изтъпените писци и изсъхналото мастило, блъска тенис с ракета без топка. Оставих я в абсолютното безвремие да се изгради като всестранно и хармонично развита личност. Да види лесно ли е.
         Чудесно, но ето, че година по-късно Доли надигна глава. Удря сега по вратата и настоява да излезе. Ако я пусна, ще ме притисне с въпроси за смисъла и същността и ще трябва да си говорим надълго и нашироко. А на мен до смърт ми е писнало от тия разговори. Ако я оставя затворена, тя, каквато е „нахална и млада“, ще вземе да взриви стаята. Съседките ще се оплакват, сигурно оная добросъвестната от втория етаж ще се обади на полицията, ще ме обвинят в нарушаване на вътрешния ред и после иди, че доказвай невинност. Не, явно трябва да я пусна и да се опитам да я заглавикам с общи приказки. Може да я поканя на разходка с фелука по Нил и докато се възхищава на залеза, да я бутна в реката. Е, да, обаче после плаващ труп и куп свидетели и улики. Не. Защо ли пък да не я заведа да види пирамидите - ще се чуди как са построени, ще се почувства още по-незначителна и току виж се стопила и изчезнала. Ами ако изведнъж реши, че е я преродената Клеопатра, я Хатчепсут. Ще се надуе и ето ти нова беля. Кой тогава ще се смали? Аз.
         Добре де, ще импровизирам.
         - Какво искаш? - питам я с ръка върху дръжката на вратата и с чувството, че стискам зареден пистолет.
         - Аз нищо не искам. На теб времето ти изтече.
         - В смисъл?
         - Свърши. Край на илюзиите, уважаема. Аз излизам от стаята за гости, ти влизаш.
         - Що за дивотия! Не мога да бъда гост на себе си.
         - Налага се.
         - И как така?
         - Имам веществено доказателство - летвичката.
         - Летвичката?
         - Да, на лъжите ти. Драсках чертичка при всяка лъжа, драсках и вече няма място. Значи време е да се сменим. Налага се заради равновесието.
         - Ще се наложи, когато аз кажа.
         Тишина.
         - Страх те е от мен, нали? - шепне през процепа Доли.
         Овца.
         Натискам спусъка на вратата. С разперени ръце и затворени очи Доли стои под вентилатора. Гола.
         - Покрий си срамотиите - казвам, а тя мижешком ми се хили. Отмесвам поглед. Хм, неудобно някак.
         - Горещо ми е, - върти се Доли заедно с вентилатора като дервиш. - Трябва да се изкъпя. Цяла година ме държиш в тоя прахоляк.
         - Добре, но не мисли, че ще се разкайвам - казвам и отивам да й донеса хавлия.
         Връщам се.
         - Ето, вземи и се покрий - подавам й хавлията.
         Доли явно се забавлява с моята старомодност. Отваря зелените си очи, а в лявото й око друго, по-малко. Синьо. Око в окото.
         - Къде е тая летвичка? - питам.
         - Пошегувах се - изхихиква се тя докато увива хавлията около тялото си.
         После минава през мен и влиза в банята. Чувам я как под душа си пее Далчевото стихотворение „Ручей“. Агент-провокаторка. Бле-е-е ли, блее:

Да не беше никога изгрявал
оня жарък и задушен ден!
Изгорен от жажда, се наведох,
знойни устни, за да разхладя,
а ликът ми падна омагьосан
в ручея въз бързата вода
и вълните мигом го понесоха
надолу - кой го знай къде...

         Запушвам си ушите и си казвам, че най-добре би било тя самата да изтече в канала, ама де тоя късмет. Вслушвам се в текста и ми хрумва гениална идея. Ако нарисувам лика на Доли правдиво, духът й ще падне върху хартията. От малката мърла ще останат само руси къдрици. После ще запаля портрета и така ще се отърва от неудобството.
         Забравила съм обаче как се рисува портрет. А не мога без инструкции. Някъде в стаята за гости трябва да съм забутала онова ръководство. Озъртам се. Виждам книгата. Отварям я напосоки и попадам на страница петдесет и пет Рисуване с главата надолу. Още по-добре. Тая техника, припомням си, изключва лявото, на думите, и включва дясното, на образите, мозъчно полукълбо. Познатите предмети губят навичния си смисъл, посланието им се изкривява, мозъкът ни се обърква - най-сигурният начин да нарисуваш реален портрет, твърди авторката на книгата.
         Докато Доли се подплациква, намирам подходящ лист и го залепвам върху дъската за рисуване. С ножче за бръснене настървено точа острието на молива.
         Мачкам гумата и чакам.
         Доли излиза от банята излъскана и зачервена и иска чисти дрехи. Донасям й. Облича се. Оглежда се. Харесва се. После пита няма ли да я почерпя с нещо - я чай с мляко, я нещо сладичко. Тичам, правя чай, подреждам бисквитки, режа тортичка. Нося. Доли благодари. Мълчим.
         - Март месец, пък е тъй горещо - обобщава Доли.
         - Тук е така.
         - А онзи автопортрет в стаята, защо си го зарязала? - пита Доли, докато разбърква чая с лъжичка и щръкнало малко пръстче.
         - Не се харесах. Няма нищо общо с мен.
         - Напротив - хванала си много точно тоя копнеж и мировата скръб в погледа. Може да се каже, че имаш дарба.
         Чудесно, мисля си, сама се нахендри.
         - Щом е така, не искаш ли да те нарисувам? - не пропускам момента.
         - Ах, каква прекрасна идея! - ръкопляска Доли.
         Донасям приготвените вече материали. Доли си попипва влажната коса.
         - Да бях сложила малко грим, а?
         - Естествена си по-хубава.
         - Поне синята сламена шапка, а? Много си я харесвам.
         Донасям й шапката. Тя ловко си я нахлупва.
         - Придава ти романтичен вид - казвам.
         Доли се усмихва смутено, после става сериозна и замръзва в очакване.
         Присвивам очи, докарвам загрижения вид на художник и я замолвам:
         - Доли, може ли, ако обичаш, да ми позираш с главата надолу?
         - Моля? Защо?
         - Според ръководството това е най-добрата техника за постигане на реализъм. Тя отключва въображението, творчеството, тия неща, нали разбираш. Иначе има опасност да се придържам към представата ми за теб и да не те изобразя правдиво. Схващаш ли?
         Доли търси отговора в тавана, в пода, под ноктите и между зъбките.
         - Добре - съгласява се накрая и си застава на главата.
         - Благодаря.
         Започвам. В началото, както предупреждава и авторката на книгата, не мога да се отърва от думите и вътрешното бърборене: сега рисувам шията на Доли, после основата на черепа, шапката, овала на лицето, брадичката, едното ухо, око в окото... Това обаче е грешният подход. Спирам и почвам отначало. Мислено затварям Доли в рамките на листа и пак си бърборя, но в друго измерение: взимам тая извивка, тя е почти успоредна на дългата страна на листа; ето тук спира и преминава в по-изразена дъга; дъгата внезапно е отсечена от права дълга линия, която сключва остър ъгъл с друга по-къса; тя на свой ред спира, изкривява се в полукръг и почти докосва късия долен край на листа, после се вдига нагоре, излиза напред и веднага леко хлътва, като накрая се успоредява с началната извивка. После двете елипси, малки чертички нагъсто-нагъсто и онази по-малката елипса, вътрешната ...
         Иска ми се да обърна листа и да видя какво съм направила до тоя момент, но инструкцията е категорична - не бива. Имената на нещата тутакси ще връхлетят правдивия образ на Доли.
         Продължавам. Друга черта, по-дълга, по-къса, наляво, надясно, нагоре, надолу, извивка, дъга, не, гума, гума, отначало, така, до средата на оная и близо до тая, не, не толкова близо, гума, не натискай, леко, леко, така, още малко, обърни посоката, не рязко, бавно, тук е по-тъмно, не колкото там, така.
         Готово. Я, да видим. Пълен хаос. Портрет на Доли с главата надолу.
         А къде е самата Доли? Правилно, няма я. Сега само драсвам клечка кибрит и съм свободна.
         Обръщам листа. Божичко, какъв е тоя копнеж и тая мирова скръб в погледа!
         Навеждам глава и тръгвам към стаята за гости. Влизам. Ритам вратата. Срам-не-срам - събличам се. Заставам под вентилатора. Ръцете ми - блюда на везни. Затварям око в окото и бавно започвам да се въртя.

---

^* От Долорес, ще рече скръб и Доли - клонирана овца.