Беше около обяд. Долу на двора баба Еленка, съсухрената съседка, и днес както всеки ден от трийсет и пет години насам, къткаше две проскубани кокошки. Джина, помиярчето й, се разджафка. Отпих глътка черен чай с мляко, затворих очи и се върнах назад. Отново тръгнах да се разхождам по Девета улица. Тоя ден, реших, ще е притъмняло в оранжево. Необичайно горещо ще е за началото на април. Зарзаватчиите предвидливо ще покриват стоката с найлони, ще ме питат как съм днес и ще ме канят да купя фреш ягоди, чийп египетски банани, биг моркови, органик домати; Ахмед ще ми се усмихне от колелото, ще му помахам в отговор. Откъде ли се взе това босо мърляво момченце? Подтичва подире ми с протегната шепа, давам му един паунд, но то не спира да мрънка как се казваш, мадам, и къде си фром, мадам, после ме дръпва за блузата. Извъртам се. Плясвам го с шала през ръчичката. Не обичам да ме докосват. Не обичам.
         И тогава пясъчната буря връхлетя. Вдигнах поглед. Тъмнозелените корони на дърветата чудовищно се разклатиха. Потокът карминени бугенвилии, изливащ се от терасата на близката вила, придойде и се разбесня. Олюлях се. Клаксоните на колите запищяха. От високоговорителите на джамиите като сирени завиха молитви. Горещият вятър зафуча. Набиваше песъчинките в лицето ми. В косата. През дрехите в тялото. В носа и между зъбите. Покрих се с шала. Присвих очи. Хукнах. Напред. Наляво. Надолу, надолу по стъпалата. Навътре. Влетях в книжарница "Ал Котоб Хан".
         Тръшнах вратата под носа на вятъра.
         Далида страстно проточи оня дрезгавия глас, с който понякога се събуждам в мъглив спомен за снощно червено вино. Кърт Вонегът отвъдсмъртно се хилеше от корицата на „Кланица 5“, до него Нагиб Махфуз ми заприлича на вдовец. Ханджийчето зад касата както винаги прелюбезно ме поздрави и се усмихна. Свалих шала от главата си и му отвърнах. Сведе поглед.
         Поръчах си както винаги черен чай с мляко. От стелажа си избрах Борхес за компания, гушнах го под мишница и се упътихме към високия стол пред барчето до прозореца.
         Пътьом забелязах друга посетителка пред щанда за книги втора употреба, забола нос в една от тях. Беше с гръб, но веднага я познах по широкостволестата фигура, вбитата в раменете мръсноруса глава, размъкнатите дънки и вечния светлосин шал, омотан около врата й - Мелани, поетесата. Промъкнах се незабелязано зад нея и надникнах да видя какво ли пък толкова се е зачела. Книгите втора употреба обикновено са скучни - сълзливи мелодрами за отегчени домакини, които тук, в Маади, с лопата да ни ринеш. Аха, нищо ново - Мелани си чете стихове. Колко възвишено! От кого? Нейната собствена стихосбирка, която преди година подаряваше наляво-надясно. И на мен ми беше подарила една с автограф. Похвално.
         Представям си как с трепет е посегнала към книжлето. По време на традиционните ни обеди ми беше разказвала за шпионирането на съседите-алкохолици, на тенис и литературни партньори, за уличните котки на Кайро, колегите от университета, мръсните галабеи на сакатите просяци около метрото и дебелата египтянка, която седи неизменно пред входа на библиотеката - там на тротоара, потънала в локвата на черните си поли съвсем по поетичному продава бели носни кърпички. Всички бяхме в течение на това как Мелани беше изстрадала стиховете си.
         Бих искала да я проследя назад във времето и да разбера защо сега, когато държи собствената си книга, ръцете й треперят и това, което излиза от гърлото й хрипове ли са или така ми се струва. Сигурно така ми се струва - далечна асоциация с разказа на Борхес „Краят на двубоя“, в който двама отколешни врагове, двама гаучос, демек прости селяни - Мануел и Кармен (по нашенски Нане и Вуте), биват пленени по време на гражданска война и в края на разказа се надбягват с прерязани гърла. Прерязани гърла. Прерязани. Хръс с ножа. Отплеснах се асоциативно.
         Както подобава на всяка нежна и поетична душа, Мелани очевидно е огорчена от факта, че стихосбирката й е сред книгите втора употреба. Действително, погледнато през призмата на символите, комбинацията - книга втора употреба - звучи депресивно, но то е доколкото гледаме на книгата като на дреха. И какво пък толкоз чудно! Тук има непрекъснат човекопоток - чужденци пристигат, пазаруват, пребивават извън родината си, водени от вечната жажда за по-добър живот, и когато след време отново тръгнат на път, съвсем логично, гледат да се отърват от излишния товар; продават на половин цена, на четвърт, колкото се спазарят. Навсякъде, по дървета и магазини, се виждат черни табелки намацани с бяла блажна боя We buy everything. И ето, някой е продал поезията на Мелани. Хем се е отървал от тежкия товар, хем нещичко е припечелил.
         И защо Мелани се е вкопчила в депресарски негативното, ами не погледне нещата от друг ъгъл - актуалния, положителния? Свежо поколение новопристигнали ще чете стиховете й. В крайна сметка това е вид приемственост, наследство или читателски кръговрат. Един читател заминава, друг го сменя и толкоз.
         На нашата поетеса обаче не й пука за оптимистичния поглед върху нещата. Гърлото й, по Борхес, е прерязано и кръвта шурти ли шурти, напоява светлосиния шал. Мелани вади книжна носна кърпичка от пакетчето, дето е купила от дебелата египтянка пред библиотеката, и попива кръвта.
         Много внимателно, да не я уплаша, докосвам Мелани по рамото. Тя се радва да ме види. Каня я на барчето до прозореца. Поръчвам й капучино и чийз кейк с ягодова глазура, знам, че обича сладичко.
         - Виж, това е моята стихосбирка, - поднася ми книжката.
         - Да, знам - казвам.
         Знам я.
         Мелани я отгръща. На титулната страница има посвещение: С признателност на теб, която в пустинята утоли жаждата ми с капка приятелство! Мелани. Датата е отпреди година, Кайро.
         - Представяш ли си? Преди да замине Флора е продала стихосбирката, която й подарих. Каква низост! Какво предателство!
         - Защо точно Флора?
         - Че кой друг!
         - Да, - съгласявам се - обидно е. Нож в гърба, даже в гърлото. Мислила си някого за едно, а той се оказва друго. - Иска ми се да прегърна Мелани и като в холивудски филм да я попитам как е, добре ли е, да й кажа, че тя не е виновна, и Флора не е виновна, глобалното затопляне - и то не е виновно. Иска ми се да я утеша, но знам, че думите в такива моменти дрънчат тенекиено. Мълча.
         - Бяхме отишли на обяд ден след откриването на нейната изложба. - Мелани забива вилица в гушката на кейка и се отдава на спомена. - Да си призная, очаквах картините й да ме вдъхновят, обаче останах разочарована. Почти всички изобразяваха Самир, гущерчето hardun, което пълзи из къщата й. Беше го изрисувала в най-различни пози с права като острие на кама опашка, с разперени крачета, с изцъклени очички. И всичко в крещящи цветове, от които очите да те заболят. Обясняваше ми, че мъжките гущери hardun си менели цвета в зависимост от средата и това я било вдъхновило. - Мелани чопли с вилица ягодовата глазура, мляска, преглъща и продължава. - Ммм, Флора ми подари един от нейните Самир. Учтиво се възхитих на изкуството й - нещо, което тя никога не е правила по отношение на стиховете ми. Винаги ми говореше за себе си - за нейния развод, за нейните картини, за нейното безпаричие, за нейната нова квартира. И никога за оня мръсник, дето половин година ме ухажва, а накрая се оказа, че е сгоден, нито дума за моите стихове. Нищо. Но все пак държах на нея. Мислех я за приятелка. А сега това.
         Знам какво ще направи Мелани като се прибере. Ще изрови от някой шкаф картината на Флора и с назъбения нож за пица ще нареже гущера. После ще легне на дивана в хола и както си е с дрехите, уморена от сълзите, ще заспи. Ще сънува каквото вие си въобразите, но когато се събуди, Самир ще бъде отново цял. Такава е природата на гущерите. В тоя разказ.
         Гласът на Мелани хрипти. Вече не й разбирам думите. Поставям я отново пред щанда с книгите втора употреба. Поглеждам през прозореца - пясъчната буря май вече е утихнала. Допивам чая и връщам Борхес на мястото му. Момчето зад касата все така любезно ме изпраща.

         Борхес казва, че онези двамата си приличали като две капки вода (е, не го е казал точно така) и споделя, че тая история го е занимавала близо двайсет години, докато се решил да я напише. Аз нямам толкова време. Все по-често се събуждам с мисълта, с която лягам - за смъртта. Не смъртта изобщо. Моята. Моята смърт. И бързам, бързам надясно, наляво, надолу, нагоре, напред, неизбежно напред - с прерязано гърло тичам към финала.
         По-опитните читатели вече знаят, че за онази книжка на Мелани получих трийсетина гроша след лепкав като баклава пазарлък със собственичката на книжарницата. Аматьорите са изненадани.
         А кокошките на баба Еленка напевно кудкудякат. И Джина джафка ли джафка с едничката цел да сложи поантата.

         Във всеки случай Борхес блуждае в тази история необосновано, роден по прищявка на въображението, едва ли не от нищото. Но натрапчиво като босоного просяче или като пакетче бели носни кърпички в мръсните ръце на дебелата египтянка, надиплила черни поли от тротоара пред библиотеката чак до сънищата ми.