На Бъдни вечер ръцете на майка ми омесват
тестото на семейството ни, загръщат го после
с овлажнена от сълзи на радост и тъга кърпа
и го оставят на топло до сърцето й да втасва.

Из „Записки от Керамичното Ателие“

         Раждането (първо) и умирането (последно) са много объркани в главата ми, макар чуждият опит и думите да ги подреждат и да им нареждат какво да означават. Ако обаче човек примижи обективно и погледне безпристрастно думите, тия лихи знаци на мисълта (за сърцето те пък съвсем не са знаци, ами са едно нищо), веднага разбира, че както и да ги размята из морето на смисъла, те все така като риби ще се хързулват една в друга и накрая едните им зъби ще останат да стърчат, а Експертизата по зъбите само е-ге-не-то на човек разпознава, но не и причината за неговото раждане и умиране.

         Горното служи не за разяснителен увод в разказа, а за настройка на духа. Целта е да се спусне над него бяла бебешка пелена, - като ония, с които увивах дъщеря ми и които препирах час по час, а после на силна пара с ютията гладех - та, щом метнеш такава изпрана пелена, още леко влажна на лицето си, ама с любовно отворени очи и сърце, през нея се виждат нещата и нежно замъглените им контури, но надиплиш ли я на малко езерце в гъбясалите си от пране и усилие ръце, пелената се изпарява и разбираш, че са останали само контурите, а нещата изпрани са изтекли към Световния океан. Спусне ли се такава пелена по Коледа, на добро е, по-ясни ти стават онези двете и особено първото. Но ако по Коледа не завали сняг, казват старите хора, не е на добро, лоша и зъбата година ни чака и само по контури ще се щураме.

         Всичко, разбира се, е самата истина, а не нейните символи.

         Договора със собственичката на Ателието подписахме по време на един Коледен базар в ен-де-ка, докато ескалаторът ни отнасяше нагоре към. Аз ескалаторите много не ги - хем се местиш, а всъщност на едно място стоиш и лентяйстваш, но жената настоя, тъй като имала още много да пазарува, краката й се били уморили вече, а й предстояло да прекоси Световния океан. Ето защо се съгласих да стъпим върху гърба на тоя метален Сизиф, пък и предварително бях решила да й се подчинявам от самото начало, независимо че беше много по-млада от мен. Смирението, повтарях си, смирението е разковничето. В договора всичко уточнихме - как от моя труп тя ще вземе сърцето и ръцете, а в замяна ще ме дари с пространство, на което да се преродя. Подписахме се с кръв и вдъхновение. За пари не стана дума.
         Не стана дума и за чудесата на Стела¹, нито за врабчетата.
         Първото врабче ми беше подхвърлено пред вратата на Ателието. Тъкмо беше дошла колата с глината и излязох да я посрещна - винаги знам кога идва, щото както ръцете, така и сърцето ми е от глина, а материалът има свойството да си общува през девет планини и морета. Дръпнах връвчицата на резето, вратата сама се отвори и добре че врабчето изписука, иначе щях да го настъпя. Беше малко, с жълта почти прозрачна човка.
         Взех го в гнездото на шепата си и се паникьосах. Човешко бебе бях отгледала, ама врабчо не. Попитах съседката циганка какво да правя, а тя ми каза да намеря златно яйце, да го сваря, после да извадя жълтъка му, да го смачкам с клонка от маслиново дърво, сетне да го разредя с три капки вода и накрая да отворя човката на пилето и като гребвам с клонката от кашичката, да го нахраня. И така на всеки половин час. Каза ми също да бдя.
         В чудо се видях. Златно яйце, добре, скочих до бакалията, купих. Обаче клонката не знаех откъде да намеря, та затова взех обикновена вилица. Направих както ми каза циганката. Нахраних гарджето три пъти, а после се залисах в грънците и като приближих за четвъртото хранене, видях, че е умряло - крачетата му бяха щръкнали нагоре, а човчицата му зееше като да погълне цялата врабча и човешка мъка.
         Със Стела, дъщерята на циганката, го погребахме в техния двор, между парка, където тя разхожда куклите си, и чешмата, от която им налива мляко, а баща й пие вино.
         - Защо умря? - клечеше Стела край плиткото врабчо гробче и въобще не подозираше за дълбочината на въпроса си.
         - Защото не намерих клонка от маслиново дърво и защото не бях бдителна - отвърнах с чувство за вина.
         - А може би не е знаело защо се е родило, та затова е умряло - върнало се е да разбере - Стела е много великодушна към мен.
         После момиченцето изскубна един слънчев косъм от главата си и го уви около отворената човчица на умрялото врабчо бебе.
         - Не бива да отива там с отворена човка, може заблудена мушица да глътне и в смъртта си да се задави. - Стела ги разбира тия работи с кръвта си и затова й се доверих.
         Просто не знам как бих се справила без нея в онези мигове, когато за първи път се сблъсках със смъртта на птица, пък била тя и едно врабчо бебе, което още не можеше да лети и беше забравило да пита защо се е родило.
         Погребахме го и аз продължих да внасям глината, да я мачкам в ръцете си, да правя от нея саксии, в които хората да си садят цветя, да ги пресаждат наесен или напролет, а после като им цъфне ново цвете в сърцето, пак да дойдат за шарена саксия.
         Стела идваше през ден-два, врънкаше ме да й давам глина, че да прави кюфтета за многобройната си кукленска челяд, аз й давах, но поучително повтарях, че глината не е за ядене, а тя ме гледаше с онези тъмни очи, в които четях миналите си животи, и не ми вярваше.
         Веднъж дойде официално облечена - гривните дрънчаха по ръцете й, пръстените проблясваха на пръстите и се заиграваха с кървавочервеното на изгризания й лак, дългата й розова рокля се влачеше по пода на Ателието, а Стела, начервена и гримирана като фараонка, обула небесносините обувки с висок ток на майка си, пристъпваше спънато и връткаше дупе.
         - Какво празнуваш? - попитах я.
         - Нищо.
         - Как така?
         - Ми не знам.
         И Стела запя под съпровода на многобройните си гривни, роклята й се разлетя из Ателието и обагри грънците в цветовете на дъгата. После спря да пее и започна да се смее, а от тавана рукнаха водопади. Притичах за легени да подложа под водопадите. Изобщо голямо безредие внесе. Ходех след нея и събирах изпочупените си принципи три дни и три нощи.
         Месец преди да рухне таванът на Ателието (като прогнила съвест беше и не издържа на водопадите), Стела ме навести необичайно рано - току-що бях пристигнала, изключила пещта, помела нощните кошмари и наръсила пода и стените с пресни надежди, навсякъде ухаеше на мента и мащерка - поиска две по-големи топчета глина, каза да не се притеснявам, не били за кюфтета, а също и малко червена и синя акрилна боя и изчезна толкова сериозна както и беше дошла.
         Появи се отново чак след два дни. Пак беше сериозна. Отвори розовата си чантичка с важни неща и оттам извади две кутийки - на едната пишеше парфюм "Рай", а на другата нощен крем за лице "Копнеж".
         - Това е за теб - каза ми.
         - Какво е това?
         - Отвори и ще видиш.
         Измих си ръцете, избърсах ги и внимателно отворих кутийката "Рай". Вътре имаше глинена бутилчица с проточено вратле, оцветена в синьо. Беше кривичка и несръчно изработена, като древна археологическа находка. В другата кутийка имаше подобна, но боядисана в червено.
         - Не разбирам. Нямам рожден ден, нито имен ден, не е Коледа или Нова година. И какви са тия бутилчици? Много са хубави, ама не разбирам.
         - Те са ти за из път.
         - Няма да пътувам.
         - Ще пътуваш.
         - Откъде знаеш?
         - Знам, не питай откъде.
         - И за какво са тия бутилчици?
         - За сълзите ти. Червената е за радостните и нея с дясната ръка ще държиш, а синята за тъжните² и с лявата.
         - Кой те научи на това?
         - Баба Лечиковица.³
         - И коя е тая баба Лечиковица?
         - Ми, тая дето месела Луната в леген с вода.
         - Че защо й е да меси Луната в леген с вода?
         - Как защо? С тая вода после лекувала хората.
         - И значи тя ти каза, че ще пътувам?
         - Не, не, това в съня го видях. Пък тя на бутилчиците ме научи. Така каза да направиш и ще се преродиш. Ама трябва и двете поравно да пълниш, че иначе щяло да се наруши равновесието, така каза.

         След месец таванът на Ателието се продъни и аз, както Стела в съня си ме бе провидяла, тръгнах на път. Скътах бутилчиците и поех, и дълго в себе си бродих.
         Пак по Коледа беше, когато Стела ми прати хабер - друг подарък. Ето как стана.
         По онова време, когато всички хора подскачаха озъбени, в сърцето ми се беше накълбил голям страх. Бях се сгушила на топка и мечтаех да си свра в костенурча коруба. Страх ме беше от хорските очи и усти, че те като с ножове режеха, страх ме беше от тъмното, че е тясно, и от светлото, че е необятно. Сърцето ми като да беше съд, скачен със Световния океан - нощем взимах в лявата си ръка синята бутилчица и я пълнех, а тя без дъно, Господи, без дъно!
         - Иди куршум да ти леят - посъветва ме приятелка.
         В моменти на страх човек и в куршумите почва да вярва.
         Тръгнах към къщата на знахарката. Мернах името на улицата - „Копнеж“. Е, казах си, случайно е. Добре, обаче пред вратата на къщата, по средата на уличното платно какво, мислите, гледам - врабче, полегнало на купчинка. Голям студ беше. Сух. Хора, казваха, умирали, та врабче ли. Приближих птичето със страх. Както предишното, така и това взех в шепата си, а то хем топло, ще рече вероятно живо, хем не мърда. Дали скоро е умряло? Или спи? Крилцата му уж здрави, а не лети. Уморено е, казах си и му влязох в положението, след което забелязах слънчевия косъм да проблясва увит около шийката му.
         Тогава разбрах, че Стела ми го е пратила. Сигурно се е разтревожила, че с тоя страх и мъка ще наруша съвсем равновесието. А в това време врабчето се събуди, изпърха в ръката ми и хвръкна. Живо е! Дали беше врабчото бебе, дето със Стела погребахме (върнало се е назад, разбрало е защо се е родило и ей го н? сега, лети) или негово сродниче, не мога да знам.
         Бързо извадих червената бутилчица, пък тя малка-малка, а много радостни сълзи побра. Вдигнах нагоре глава да прочета полета на врабчето и видях как от сивите му крилца бебешка пелена започна да се стеле и да обгръща с чистотата си нещата.
         - На добро е, - каза баба Лечиковица.
         - На добро, - съгласих се и вече не ме беше страх ни от първото раждане, ни от последното умиране.

---

Бележки на автора:

¹ Името Стела (Stella, лат. „звезда“) в Западната химнология понякога се свързва с името на Дева Мария, която е била наричана още Stella Maris или Морска Звезда. [горе]
² Тия „бутилчици за сълзи“ се наричат lachrymatory и са били известни още в древността, когато са били използвани от оплаквачките по време на погребение. Днес lachrymatory се подаряват на скъпи хора при специални случаи, а може и без повод. [горе]
³ Героиня в Легенда за Луната от ромския фолклор. [горе]