Всяка действителност
в известен смисъл е хилядоименна.

Хосе Ортега-и-Гасет^*

         Хронологията избяга. Пространствата се смесиха. Пълен хаос, надиплен в личността. Нищо не мога да направя освен да хукна след тях и да подреждам, да подреждам по памет, по въображение и интуиция. Пък както дойде. В края на краищата.
         Подреждането не винаги е свързано с началото. Началото е произволна илюзия. Започва откъдето ти решиш, често от най-близкото, защото изглежда голямо, а в него поставяш следващото по степен на неподвластност. Аз ще започна от широките вътрешни стълби в библиотеката на холандското градче Маастрихт. Стълбите не извеждат толкова нависоко, което, разбира се, не е и нужно, колкото навътре към сърцевината, но това става ясно по-нататък.
         И ето в края на изкачването се изправям пред древно керамично ателие. Местна история, както вероятно се досещате. Бутафория. Разпилени по пода грънци, някои дори счупени. Неважен за посетителя инвентар. В центъра обаче е грънчарското колело. Зад него (зад е просто случаен предлог, доколкото е очевидно неуместен спрямо кръгов предмет) седи восъчен грънчар, или както ние го наричахме - точар, ще рече този, който точи глината, облечен във вехти дрехи с нейния цвят. Седи и декорно не мърда. Застинал е в напрегната поза - издадени напред ръце, леко свити в лактите, шепите обгръщат наполвина изтòчен глинен съд, краката раздалечени и също свити в колената, като десният е стъпил на долния диск, а левият е на пода, сведената към гърдите глава едва забележимо е хлътнала в рамената. Цялото му восъчно същество се е съсредоточило в ръцете и те представляват неговият своеобразен завършек. Обречен е (не зная от кого) никога да не завърши започнатото. Почти като Сизиф, в смисъл на усилие.
         Лицето на точаря не се вижда. Приклякам, за да го разгледам. Но не, не мога. Ако упорствам, ще стана за смях. Озъртам се. Изправям се. И така ли ми се стори - веждите му мръднаха. Сторило ми се е. Знам, че е восъчен. Все пак в библиотека сме, не на улицата, където онези хора-статуи стоят неподвижни с часове и когато вече не се съмняваш, че не са живи, те шокират само с едно движение и пак се вкаменяват, като те оставят да се чудиш добре ли си със зрението или. За по-сигурно оставам още малко пред витрината. Разглеждам грънчарското колело, от най-старите е - крачно. Нашето беше с електромотор и се задействаше като стъпиш върху дървения педал. Понякога не ставаше контакт и тогава Той ще се наведе, ще го поправи и ще продължи да точи къде умислен в свои си неща, къде с коментар за световните дела или ще подхвърли пиперлива шегичка: вие жените, ще каже, все проблеми с размерите имате, не виждаш ли, че тая дръжка, дето я лепиш сега, е късичка. После ще стане, ще вдигне дъската с наредените на нея съдове, ще я постави внимателно на стелажа и ще дойде да ми покаже колко дълга трябва да е дръжката, ето, ще се усмихне, да може не само твоят ами и моят пръст да се провре, че като тръгна да отпивам, мисълта ми да не е в дръжката, ами в питието. После така ще почне да меси глината, че всичко наоколо ще се разтресе, след което като аптекар ще отмерва на кантара малки топчета, бъдещи свещници. През цялото време ще ми разказва как неговото момче го питало, абе, тате, ти като си бил малък, коя ти е била любимата компютърна игра, пък Той как му отвърнал, ами, аз, сине, в тоя смисъл не съм бил малък. Така ще мине денят, а като мръкне, Той ще свали грънчарските дрехи, ще облече чисти и от Бог на глината ще се превърне в Божидар, който се прибира у дома при сина и жената. Дали е чувал за бог Хнум?

         Обикалям библиотеката. Ето тук са стелажите с детска литература, там за музика и изобразително изкуство, по-нататък са компютрите. Разлиствам книгите, но както в ранното детство, радвам се само на картинките, неграмотна съм от холандска гледна точка. После пък ми трябва малко време, за да отгатна предназначението на онези иглу-подобни съоръжения - малки затворени пространства с бюрце и стол вътре, в които единствен читател може да се изолира от околния свят, нещо като доброволен читателски карцер, или пък кукла-матрьошка: библиотека-иглу-човек-книга-итаканататък-сърцевина.
         От кафенето си купувам чай с мляко в непромокаема хартиена чашка и сядам на алуминиев стол край маса с пластмасов плот.
         Вали зимен дъжд. Старият дъжд, старите сгради и старият мост над старата Маас се отдават на общи спомени.
         Вътре е тихо и топло. Сегашно. Защо ли вместо да обхождам тази непозната за мен територия се взирам в нещо така близко и вече отдавна изследвано - ръцете ми? Те са обгърнали чашката и а-ха да я източат. И двете знаем обаче, че сме обречени - аз не мога да точа, а тя е хартиена. Внимателно я оставям и глинени отпечатъци от пръсти млясват повърхността й.
         Отнякъде идва шум от местене на столове и говор. Отпивам от чая и тръгвам след глъчката на паметта. Любопитна съм какво ли е подбрала този път.
         Влизам в малка аудитория, Синята зала в Гръцкия двор на Американския университет в Кайро. Предстои представяне на нова книга. С лице към наредените още празни столове е седнал млад египетски писател, а до него опитният преводач от арабски на английски, зад чиито очила броя преведените думи - повече са от космите на посивялата му брада.
         Постепенно помещението се изпълва с хора. Феерично забулени студентки по дънки, маратонки и с дискретно разголени коремчета плавно размятат в университетския въздух удивително меки ръце; говорят, с шепи-рапани прикриват усмивките и без да искат танцуват, тези арабски девойки. Принадлежащите към тях младежи-момчета в костюми, ръкавели, вратовръзки с игли и напомадени коси, в които се четат магистралките на гребена, опитват на висок английски да разсъждават глобално, а очите им, ах, тия тъмни очи тактуват в ритъма на девойките. Тук-там някоя руса американска глава. В Синята зала сега аз съм единствена по рода си.
         Авторът отваря уста. Представя книгата. Словоохотлив е. Очите му искрят. Пръстите на ръцете му ту здраво стискат въздуха, ту отпускат хватката. Разказва вероятно как му е хрумнала идеята - първо е прочел някъде за древноегипетския бог Хнум, който на грънчарското колело сътворил човека от глината на река Нил, а после в друга книга е пишело за физико-химическите свойства и състав на глината: изследванията доказвали, че тя била живо същество - минералите, строежът на кристалите, взаимодействието на клетките и всичко останало недвусмислено говорело за наличието на памет у глината. Всеки керамичен съд, помислил си е египетският млад писател, си спомня своето детство на твърда и груба изсъхнала земя, помни как после водата го превърнала в гъвкава глина и нечия майсторска ръка го извадила от хаоса като му придала форма, помни вятъра, а сетне и огъня, изсмукали водата и споили частиците му за вечни времена. Ето така, младият писател обобщава с поглед, и ние, глинени творения на бог Хнум, съхранили в клетките си паметта за стихиите земя, въздух, вода и огън, преминаваме през времето. Гласът на автора ме омагьосва. Буквално. Разбирам всяка дума, която излиза от устата му. От малко калъфче той вади очилца за четене, намества ги на носа си, отваря книжката и започва да чете на глас откъс от романа, в който се разказва как младежът Карим, прероденият древноегипетски бог Хнум, една сутрин се събудил с непоносимото желание за път, облякъл се, излязал на магистаралата и вдигнал палец ...
         Преводачът, горкият преводач …

         Онзи дъждовен зимен втори ден на паметната... и седма година, в града на трите граници^**, в онази подредена библиотека със стълби, които извеждат към бутафорно керамично ателие, чаят в непромокаемо-хартиената чашка остана недопит.

---

^* Хосе Ортега-и-Гасет, Естетически есета, стр. 264, Наука и изкуство, София, 1984.
^** Холандска, германска и белгийска.