Тя никога не беше виждала луната
когато я видя й хареса
приличаше на нея
въпреки че трудно една луна би приличала
на бучка захар
е поне една от тези под глезените й
би трябвало да е като нея
рано сутрин
толкова мека колкото платната на всички
испански кораби които потъват в синьото
на морето в спокойния следобед на неделята
когато камбаната пада в оранжевите ниви
а в топлите й гърди Буда намира утеха
и шепите ми върху тях ги правят параклис

Тя се смее и историята губи смисъл