Да оставиш обувките си пред вратата,
дъбовата врата, дето скърца при мисълта за бук,
дето няма ключалка измислена за ключа й
и кълвач липсва да почука.

Вратата затворена зад тези, които не виждаш.
Лицата невидими имат ясни черти.
Непроменливи.
Но не като геометрия,
а като вятър.
Вятърът винаги идва и си отива като вятър.

Полунощ е.
Полунощ е разделена тъмна ябълка в ябълката.
Разделена
между това, което липсва и това, което го няма.
Виси без стрелки.
В полунощ е тъмно – очите са изгорели от луната,
затворени за сънуващите.
Зад вратата.

Обувките изчезват или се появяват,
на краката на сънуващите.
Те отекват в съня.
Сънят е глух и сляп за сънуващия го.
Зад вратата.