1.

         Самотата се беше настанила като мъртво животно в нея. Раздялата им беше уморила тялото й – резките движения и невротичното напрежение в раменете бяха отстъпили мястото на физическата умора, която беше пробивана на кратки интервали през някои следобедни часове. Тогава мускулите й се съживяваха и тя можеше да се раздвижи с истинско удоволствие, което траеше твърде кратко.
         Тялото й започваше да застива в онази форма, която природата дарява на жените в средната възраст. Чувстваше се едновременно тежка и чуплива – формите омекваха, натежаваха, плътта започваше да се състезава с времето. Страхуваше се да не падне и главата й да се откърши, като на порцеланова кукла – да се търколи надолу по улицата, където изведнъж да бъде подритната от някой случаен чичко. „Да бъдеш прелъстен от собствените си страхове, след това изоставен – това означава, че винаги си бил сам.“ - мислеше си тя. Всяка вечер точно в пет тя заставаше пред огледалото за бръснене – единственият предмет останал от неговото обитаване. Внимателно почистваше остатъците от вчерашния лак от ноктите си с парче памук, старателно напоено с ацетон. След това го оставяше до огледалото. Нанасяше нов лак. Обуваше черни чорапи, плътни. След това черната рокля. Стъпваше в обувките си, онези с високия ток. Правеше няколко крачки, за да провери дали с тежестта на мъртвото животно, което носи в себе си все още може да пази равновесие. Крачка, две, три. Да, разбира се. Всичко е наред. Само дето центъра на тежестта е някъде долу, в корема.
         След това заключваше входната врата. Обонянието й беше станало безчувствено от ацетона, който тя душеше непрестанно. Така неприятната миризма на урина от стълбището не ставаше нейно достояние. И така – щом токовете на обувките й стъпеха на тротоара, тя започваше своята разходка на уморен хищник, който се храни с мършата на собствените си спомени.
         Обхождаше първия маршрут на тяхното запознанство – този маршрут, който беше катализирал собствените й страхове.
         Половин час по-късно, в ролята на жертва, която се е отдала на в мазохистично удоволствие на своя насилник, тя разхождаше тялото си по траекторията на влюбената жена. Онази, която е намерила утеха, че може да бъде разбрана, а всъщност е обект на скрито изучаване, което да демонстрира собственото превъзходство на партньора й.
         Тогава след завръщането на спомена, тя сяда по пейките, където избухва в плач, по-късно реве като животно, хората я питат дали има нужда от помощ, тя не отговаря. Пие. Ром. След това пак ходи. Връща маршрута в обратен ред, успокоява се. Опитва се да ходи изправена, защото се страхува да не изгуби равновесие. Последната обиколка я извисява над града – има чувството, че краката й се издължават и тя иска да смачка всички, които вървят под нея. Разходката приключваше с желанието да се отдаде на някой, който срещне случайно по пътя и в необузданата жестокост на акта този някой да убие плода на раздялата и самотата.
         Ритуалът, с който тя почистваше ноктите си с парчетата памук, напоени с ацетон, продължаваше, но не помагаше. Тя беше забравила отдавна миризмата му, а и това нямаше вече значение. Миризмите отдавна бяха изместени от усещането, че мъртвото животно ще разложи собственото й тяло отвътре, ще загние и един ден тя няма да се събуди, защото гангрената ще обхване дробовете и сърцето й. Което ще спре спокойно. Срамът ще бъде измит.
         Тишината се беше просмукала в нея като лепкаво желе – събираше се в гърдите й, тя се задавяше и храчеше собствената си тишина. Всяка сутрин заедно със сутрешното кафе се опитваше да пробие тишината, която бавно и сигурно се беше настанила с мъртвото животно в нея.
         Не можеше да преодолее срама, че нещо полуживо седи в нея и се храни от собствените й спомени, от изживяната химия на миналото. Беше се превърнала във вълчица – сама и неспокойна, на ръба на изтощението, готова да изяде собствената си утроба, за да се освободи от наследството на миналото.

2.

         С идването на зимата разходките й се разредиха. Студът я изморяваше двойно повече. Вече се задъхваше. Сутрин повръщаше в тоалетната и дълго време оставаше облегната на плочките, седнала на студения под. Това й даваше усещане за мнима свежест. Кафе вече не пиеше, защото от неговата миризма й се повдигаше, не знаеше дали да пази детето на раздялата или да го държи, докато то се роди.
         Вечер сънуваше как се събужда в собственото си легло, а в него има локва кръв и там, в локвата лежи плодът на собствения срам – детето на самотата, мъртво, не можещо да заплаче, нямо и студено.
         С наближаването на Коледа, тя реши да му съобщи.
         Дълго време не се осмеляваше да говори с него. Страхуваше се от реакцията, от грубостта, от другата жена, която ще я обяви за луда. Но не можеше да продължава. Третият месец започваше уверено. И скоро мъртвото животно щеше да пооживее вътре в нея, гърдите й вече излизаха от онази застиналост.
         На 24 декември, малко след полунощ тя му изпрати съобщения на мобилния телефон: „Честито Рождество... Ще раждам. Твоето дете.“
         Дълго време след това Ана седеше неподвижна на стола, на който беше седяла вече повече от два часа. С мобилния телефон пред себе си, който беше изключила, не че вярваше, че някой ще й честити. Просто, за да бъде сигурна, че няма да бъде обезпокоена. Не знаеше неговия отговор. Не я интересуваше. Животното растеше и се хранеше от нея. И това я смазваше. Въпреки това тя не пи вино. Животното трябва да е здраво. Животното трябва да се чувства комфортно в мекото и топло пространство на своята майка.
         На сутринта тя включи мобилния си телефон.
         Той беше отговорил: „Ана, обади ми се, когато възкръсне.“

---

^* Разказът е публикуван за първи път във в. „Дума“ на 03 юли 2010 г. По желание на автора се публикува и в „Литературен клуб“.