Когато говоря за тишината, винаги се притеснявам, защото никой между нас не я предизвиква. Тишината съществува от самото начало. Тя представлява естествената плътност на отношенията, които иначе са невидими. Абстрактната картина на тихи прегръдки, глухи целувки, неми усмивки, безшумни докосвания, които понякога вулгарно преливат в опипвания, натискания и изпуснати думи на симпатия и ненавист; тук тази картина е заменена с достатъчно плътна тишина, която не смущава никого.
         Устните й се чувстват безсилни, въпреки своите движения. Опитите, които прави, за да говори, свършват винаги по един и същ начин – с нейната невъзможност да издава звуци, които да моделира в думи. Езикът безпомощно облизва устните. Всяко едно облизване на бледите устни е опит да се заличи притеснението от провала.
         Въпреки това, аз целувам тези устни. И те се опъват, придобиват особен блясък заради опънатата кожа; усмихват се. В началото засипвах всичко с думи – после, те станаха излишни. Мислех, че поне с чувствителността на тялото си може да усети вибрациите на думите ми; мислех, че с мекотата на онова топло и меко пространство на плътта си може да усети, че думите вибрират вътре в нея.
         Питах се, за известен период от време, дали не се преструва. Задавах си въпроса, дали не изпитва удоволствие от вниманието, съжалението и ласките, които може да получи един сакат човек. После се обвинявах, че съм се занимавал с такива въпроси. Затова и спрях да се занимавам с тях.
         В известен смисъл ми харесваше, че ако някога сгреша няма да мога да чуя упреци и обиди от устата й. Нито път, тя щеше да може да чуе моите оправдания, или пък обвинения, ако някога сгрешах.
         След известен период от време, който не уточнявам, защото важното е, че след този период вече живеехме заедно, отново ми се струваше, че имитира своето безпомощно състояние. Но аз никога не бях чувал, нито един звук от нея.
         Тишината отдавна не ме занимава. Изпитвах привличане от тишината; някаква елементарна възбуда от принудителното мълчание. Понякога ми се струваше, че чувам тихо стенание или въздишка, която е озвучена с малко глас.
         Когато правихме любов за пръв път, тогава видях, че след това извади от чантата си малка стъклена бутилка с ацетон, напои дребно парче памук и го поднесе под носа си. Не разбрах веднага, че става дума за ацетон. Бутилката беше със сиво-метален цвят, съвсем малка, събираше се в дребната й дамска чанта, като оставяше вътре място за още вещи.
         Попитах я какво прави. Бях изненадан, затова зададох въпроса си; изрекох го. Бях забравил, че не може да ме чуе. Всъщност, тя знаеше да чете по устните. Сигурно устните ми са били прекалено неизразителни в този момент. Затова скъсах малко парче хартия от една тетрадка с груба вестникарска хартия. Написах: „Какво правиш?“ Тя стисна памука – ацетонът покапа по мастилото и то се размаза, след това седеше надвесена над листчето и го чакаше да изсъхне. Усмихваше се и бузите й изглеждаха необичайно свежи.
         Взе молив от масата и написа: „Успокоявам се.“
         Всеки път, когато правехме любов, всеки отделен път, се повтаряше ритуала с ацетона. Веднъж беше написала цяла страница с обяснение, че това бил начинът да се отърве от мъжката миризма, която се застоявала в ноздрите й. Имам чувството, че я отвращавах. Дори сега, когато аз самият душа ацетон като безпомощен морфинист, който търси сладостта в алкохол; но алкохолът не му дарява морфиновото успокоение и топлина.
         Опитвах се да разбера дали тялото ми мирише лошо. Полагах невероятни усилия, за да бъде постоянно чист. Попитах я дали, всъщност, тя не харесва жени. Тя отговори отрицателно. Само с поклащане на глава. Престанах да се притеснявам затова, но ставах малко по малко непоносим към собствената си миризма, а всяка вечер заспивах с нос почти заровен в плътта й – толкова ми харесваше нейния аромат, който, примесен с ацетона, ме приспиваше за десетина минути.
         След първата година на съвместния ни живот започна да излиза всяка петък вечер.
         Пред огледалото оставяше по две или три парченца памук, напоени с ацетон. В пепелника най-често тлееше недоизгасеният й фас. След първата година започна да си купува силни английски цигари. Сега аз пуша от тях.
         Първите няколко пъти изгарях парченцета памук, внимателно изгасях фаса и го хвърлях в тоалетната чиния, заедно с изгорени памуци. Но след петата поред петък вечер, вече ги събирах в една стара дървена кутия за бижута. Някога, тази кутия е била зелена на цвят, сега е твърде потъмняла. След като започнах да събирам памука, напоен с ацетон там, тя започна да става по-зелена. Цветът й се освежаваше.
         Една сутрин върху нея намерих бележка: „Бременна съм.“
         След това открих празния гардероб и три памучета с ацетон. След това разбрах, че бележката е била просто обяснение. Не искам да разбирам, дали е била оправдание. Дълго време си задавах въпроса: „Аз ли съм бащата на това дете?” Напоявах всяка вечер, точно в пет следобед три памучета с ацетон и ги душех, докато лигавицата на носа ми станеше нечувствителна към всякакви миризми. Тогава изпушвах една от онези английските цигари, каквито сигурно пуши този, при когото отиваше всяка петък вечер. Загасях бавно цигарата.
         В началото ги пушех с голямо удоволствие, въпреки че не усещах аромата им заради нечувствителното ми обоняние. Ацетонът се просмукваше навсякъде. Цялата спалня вече миришеше на ацетон. Сутрин слагах по три капки ацетон под носа си, за да нося миризмата през деня, със себе си. Капвах по три капки на възглавницата.
         И тишината този път се настани у мен. И пак напълно естествено. Вече не можех да се срещам и да спя с говореща и чуваща жена – липсваше ми онова блажено мълчание, липсата на въздишка и тишината, при която не можех да чувам дори признанията в любов; ако ги е имало, разбира се.
         Продължавах да се питам дали аз съм ацетоновият татко на онова дете, каквото и да е то, имам предвид – като пол. Исках да разбера, все пак. Но не правех нищо, за да науча неговия пол.
         Искаше ми се да ми беше казала за другия мъж. Разбира се, имаше формалното оправдание, че не може да изрече думите, с които ми съобщава, че съществува някой друг освен мен в нейния живот. Дали може да търпи неговата миризма? Утешавах се понякога, че аз съм единственият или поне последният ацетонов мъж в живота й. Мислех, че би могла да ми остави дълго и подробно писмо, обяснение, нещо, което да ме накара да спра да душа като нещастно куче тези ацетонови памучета, или пък да ми даде да разбера, че аз не означавам вече нищо съществено.
         Искаше ми се да отида при нея и да извикам: „Можеше да ми кажеш!“
         Но нямаше да ме чуе.