1.

         Ако така се опитват да говорят самодостатъчно арогантните хора, които са достатъчно дисциплинирани да не повишават глас пред непознати, то и той се опитваше да говори така. В известен смисъл успяваше, но все още му се случваше след гневен телефонен разговор да запокити телефонната слушалка в някой от ъглите на стаята. При сблъсъка със стена или друга повърхност с особено голяма плътност тя се разпадаше на съставните си части, а батериите й изхвърчаха в някоя друга посока и умело се скриваха под канапето. Сутрин щом станеше, се поглеждаше в огледалото, където го очакваше скулптурата на времето. За негово и читателско най-голямо арогантно нещастие човешката плът беше далеч по-неустойчива на времето от мрамора или бронза. Потъркваше със задоволство наболата си брада и след това измиваше зъбите си в суетни мисли коя риза би му отивала най-добре за черно-бял кадър. След това отиваше да си приготви закуска и турско кафе със сребърен бромид или нещо друго подобно, което да замества сметаната и да оставя фотографически изображения на дъното на чашата му. Разбира се, това се случваше в света на не особено смелите му фантазии, лишени от тръпката на авантюризма.
         Беше сигурен, че щом замине на работа хазяйката идваше в малката му кухничка да разчете каква ще бъде съдбата му на дъното на неизмитата чаша кафе. От тогава се беше зарекъл да пие само еспресо, но поради душевна леност не се захващаше да извади старата италианска кафеварка, да я почисти от праха и сутрин дисплинирано да я слага да пърпори радостно на котлона.
         Със злорадство си преставяше как би реагирала хазяйката му ако оставeше своя снимка и бележчица на дъното на чашата, на която щеше да напише "Не правете повече така. Добрите граждани ще осъдят постъпките ви." Но вариантът със сребърния бромид оставаше ако той самият съвсем се отчая от живота и реши вече да го прекрати.
         И без това ставаше рано сутрин с хронично лошо настроение на човек, който не се е хранил от два или три дена, но е злоупотребил с бира предната вечер. Но за щастие той не пиеше. За негово или нечие чуждо щастие става дума, не може да се определи. Сега трябваше да сложи много захар в кафето, за да си опъне устата си в усмивка. Е, нямаше да бъде искрена, но все пак работата щеше да върви по-леко. След кафето си намаза една филия хляб с майонеза и сложи хамстера заедно с клетакта (понеже самият е вътре в нея), за да се погледат известно време. Те не си говореха от много отдавна. Кой на кого е сърдит не е ясно. Това животно му носеше известна радост.
         Портокаловият сок, който изпи не успя да му предаде дори една трета от слънчевите лъчи, които би трябвало да е погълнал, за да наедрее впечатляващо. "Сигурно е от оранжерия" помисли си той. Вкусът му не бе от най-добрите. Но все пак портокалов.
         Мина отново пред огледалото и направи разсърдена гримаса на рошавата си глава. Не можеше да се държи естествено пред огледало. Избухваше в смях, плезеше се, мръщеше се, но никога не можеше да изглежда сериозен или най-малкото да запази спокойствието, което да покаже нормалната форма на лицето му.
         Потърка със задоволство наболата си брада и започна да подрежда чантата си за днешния ден. Бръснеше се на няколко дена. Понякога на две седмици. Пъхна в чантата няколко обектива, от дългофокусните и взе един стек филми от 200 АСА.
         Когато приготви чантата си, облече новата си риза, която беше купил вчера и старите вехти панталони, към които беше сантиментално привързан. Когато ги обу за първи път имаха синкаво-лилав цвят. Сега ако трябваше да се снима с тях, щеше да се наложи сериозен ретуш и корекция на цветовете. С парцал избърса прахта, която се наслояваше мързеливо по всичките му автопортрети в спалнята и след това наметна едно от онези елечета без ръкави и с много джобове, които с еднаква страст са носени от фотографи, оператори, археолози и кино режисьори. В техните джобчета човек често може да открие клечки за зъби, камъчета от морето или речен бряг, писалка или химически молив произведен през 1959-та.
         Бутна напълно неволно и съвсем непохватно купчината списания "American Photographer" и "Фото", натрупани до леглото, и с недоволство погледна часовника си, и след това артистичното си изражение в един от онези автопортрети, които висяха над леглото му. Закъсняваше. Той всъщност никога не ги подреждаше, а просто ги нахвърляше едни върху други. Със сигурност дразнеха хазяйката, която го ругаеше под носа си или мислено, щом дойдеше да почисти.
         Погледна се в огледалото. Потърка със задоволство наболата си брада и излезе.

         2.

         Марина се усмихна не за първи път тази сутрин. Което го накара да се почувства приятно очарован от своето остроумие и духовитостта, която проявяваше.
         Вгледа се внимателно в ъгълчетата на устата й и разбра, че дори малките ситни бръчици засадени там от многото чаровни усмивки, понякога мрачен ироничен смях (как за бога смеха може да бъде мрачен) и най-вече стерилни (вежливи) поздрави, го привличат. Извивката на малкият й нос го принуждаваше да прикрива палещия си тъжен поглед зад визьора.
         Ако не беше поляризиращият филтър, погледът му безспорно щеше да даде странен отблясък в стъкленото око на обектива. Но понеже там си седеше наистина филтърът Марина нямаше възможността да се почуди на този странен блясък, който искрено би стоял в това стъклено око на обектива (обективно). Така тъжното желание на погледа му се блъскаше лудешки между филтъра и мислите, които изтласкваше през визьора.
         В дванадесет механиката на единия обектив се счупи, непрестанното триене на желанието му в лещите и всички останали джунджурии го нагряха толкова, че една пружинка изскочи и одра Марина по нежната извивка на носа. Той я покани на обед. Тя се усмихна лъчезарно, а погледът му изстреля тъжното желание за взаимност, което профуча около нея, направи две пълни обиколки на глават й и поднесе нужни целувки към ъгълчетата на устните й. Неговите автопортрети бяха свикнали на тъжния му поглед, но Марина се олюля. Той потърка със задоволство наболата си брада, хвана я под ръка, за да не падне и излязоха заедно.

         3.

         Тъкмо влязоха в ресторанта, когато сервитьорът отлепи ръка от задника на сервитьорката и това направи възмутително впечатление на Марина. Тя сбръчка носле, а той мислено потърка със задоволство брада си, защото си представи как би сложил ръка на задника на Марина, после тъжно я погледна и наистина потърка наболата си брада със задоволство. "Хм, невиждано безобразие за скъп ресторант", помисли си той, като остана с впечатлението, че е изрекъл думите, защото погледна въпросително Марина, за да види реакцията й.
         Марина яде малко. Той също. Накрая пиха черно кафе с бяла сметана. Сребърен бромид не им се намирал.
         Тя сложи нежно ръка на рамото му и го попита:
         - Как да те наричам?
         Притеснен, той прокара ръка през черната си коса, потърка със задоволство или по-скоро за успокоение наболата си брада и заяви полово неопределено:
         - ...

         4.

         Той видя как върху фото хартията се появява позитивният образ, благодарение на нещо сребърно-хмично-еди-какво-си и потърка наболата си брада, защото я беше опръскал с някакъв химикал. Всъщност имаше и задоволство в потъркването на брадата му, защото се появиха ъгълчетата на нечий устни, засадени там от стерилни (вежливи) поздрави. "Значи така. Фотографът.", спомни си той и видя стерилната (вежливата) й усмивка, която гротескно се разтвори в ироничен смях.
         Събуди се потен и разтреперан от съня си. Погледна за увереност един от своите автопортрети в спалнята, бутна купчната списания "American Photographer" и "Фото", натрупани до леглото и потърка със задоволство наболата и брада, когато видя, че навън грее слънце. "Днес е събота", помисли си той и отиде да разкаже кошмара на хамстера си.
         - Първо, в тоя сън ние не си говорихме от дълго време. Бяхме нещо скарани. Разбираш ли?
         - Кофти, братле. - каза хамстерът и го погледна укорително. - Аз не ща да се карам с теб. Ти си ми като хамстер побратим. Не бива тъй. Ние гризачите се подкрепяме.
         "Така е. Прав е.", помисли той докато наливаше кафето си в чашата и без да иска вместо топло мляко си наля малко сребърен бромид.
         Хазяйката дебнеше вече два часа той да излезе на своята сутрешна съботна разходка. Не се сдържа да види дали все пак не му се е случило нещо и дали има останало нещо за разчитане на дъното на чашата с кафе. Тогава го видя сгърчен на пода в кухнята. Прочете етикета на шишенцето със сребърен бромид до чашата и си помисли: "Какво разхищение на сребро."