Често сутрин си правя кафе. Събуждам се, наливам си портокалов сок, изпивам го, след това изяждам голяма аржентинска праскова, ако имам сили, преди да си взема душ, си обелвам портокал и го изяждам. Ако нямам сили, го обелвам и изяждам след душа. А като се върна от работа, си вземам вана. Голяма, гореща, с много пяна и ароматни соли. Сутрин след душа се обръсвам и гледам продължително и изпитателно в огледалото. Всеки път изглеждам различен - понякога имам повече бръчки, друг път по-малко. Когато имам брада, като че ли съм по-стар, когато съм обръснат, съм по-млад. И свеж.
         След това напълвам италианската кафеварка с вода и едро смляно кафе за еспресо. След десетина минути се разнася приятен аромат и аз вече предчувствам горчивия му вкус в своята уста. Слагам лъжичка кафява захар в чашата и разбърквам продължително. Отново лягам в леглото, за да си почина мъничко, оставям чашата върху стъклената маса до мен и затварям за миг очи. Клепачите натежават и всяка сутрин по един и същ начин си мисля, че страдам от хронично недоспиване. Умората се натрупва всеки ден у мен. Натрупва се като бавно действаща отрова. Натрупва се с всеки изминат ден. Един ден със сигурност ще ме довърши. Уморен съм от италианската кафеварка с метален цвят, от едро смляното кафе и всичко останало - от бетонния тротоар и пешеходните пътеки, човешките очи и лица, цепнатите брадички на мъжкарите, омазнените ръкави на ризите ми, напуканата кожа на обувките, пастата за зъби, която променя микрофауната на моята устна кухина.
         За да си направя кафе, слагам кафеварката на котлона на електрическата печка. На по-малкия. Те всъщност са три. Един огромен, един голям и един малък. Този "един малък" наричам най-малкия.
         Котлонът ме наблюдава внимателно като голямо черно око. Имам чувството, че ще засмуче стаята изведнъж на един дъх. Вие ми се свят от умората и просто така ми се струва. Онази вечер котлоните бяха като очилата на Сартр, кръгли до съвършенство. И на Джон Ленън. И неговите. И неговите също така са кръгли до съвършенство. Котлонът, за съжаление и за разлика от мен, е лишен от възможността да сменя ъгъла на наблюдение. Но не и гледната точка.
         Обичам този малък котлон, който сутрин ми приготвя кафе, а през останалото време от деня, когато ми се допие кафе, го претопля. Котлон - мечта, бих казал. Ако той ми позволи да го наричам така.
         Ако мечтите ми се запазваха и се осъществяваха, нямаше да чувствам умора. Умората е неудовлетвореността ми от мечтите. Или от мен самия. Тези мечти май не са за мен. За някой друг са.
         Започнах сам да познавам кога оставам без мечти. Щом сънят ми започне да не идва вечер, а аз го чакам - тогава съм на път да изгубя мечтите си. Сам не зная защо, когато мисля за мечти, в съзнанието ми изникват съдове, в които си мисля колко ли мечти мога да събера.
         В един леген за пране, с какъвто загрубелите домакини излизат събота сутрин на терасата, не бих могъл да събера много мечти. Най-много две-три. В една чаша за вино повече. Количеството мечти, които можеш да събереш, зависи и от реалното предназначение на съда.
         В една италианска кафеварка мога да събера толкова много мечти. Мечтата за Италия. Viva Italia! Мечтата за топло ароматно сутрешно еспресо. Силно е. Изтръпват ми петите. Горчиво е. Котлонът произвежда мечтите. Благодарение на електричеството той произвежда топлина. Металното дъно на кафеварката я поема. Котлонът продължава да излъчва. Много. Ох, изпотявам се. Водата завира, тръгва по тръбичката. Минава през смляното кафе. Първа излиза парата. Затова, когато чуем най-смелите мечти, казваме "Пфу, пара! Въздух под налягане". Все ги бъркаме. И не ги различаваме. Щом чуем "въздух под налягане", си представяме пара. Ама не е това.
         Тази прекрасна пара. Изпълва малката ми кухня с аромат на кафе. И след това излиза плътната гореща кафява течност. Мечтите, които ни се иска да стават по-често. За да ни радват. И ги бъркаме понякога с желанията. Но е важна и температурата, при която се прави кафе. Затова си изберете подходящ котлон. Да отговаря на вашите мечти.