Илко Димитров

поезия, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Четири“*

 

 

Илко Димитров

 

 

 

Преди човекът беше равен на способността му да е личност;
бе толкова човек, колкото бе личност. Обособен и уникален,
с разпознаваеми контури и максимално завършена конструкция,
стабилно положена върху устои – това бяха за човека
неотменимите условия
за успешното приспособяване към линейното времепространство
с предвидимото и поносимо настъпване на мигове и разстояния.
Това приключи. Нито времето е същото, нито пространството –
тотално други са, независимо че пак са същите, но човекът
ги видя различни, без обаче да успее самият да се промени
в синхрон. Така вече няма място, нито време за прегради
и личността е онова, което първо трябва да отпадне,
тъй като препятства
свързаността. Състояние на свързаност, сега това е личността,
когато
пространството и времето са вече само
игра на думи събота следобед.

 

 

 

***

 

 

          Няма значение какво и колко е налично около тебе (хора, вещи, възможности, препятствия, разстояния, периоди) – наличното е измеримо, следователно – подлежащо на изчерпване, ограничена складова наличност. Човекът, който има малко, човекът, който има много, човекът, който има достатъчно – човеците, за които светът остава измерим.
          Светът като изчерпваща се наличност.
          Светът като пораждаща се възможност.

 

 

 

***

 

 

Но как изглежда онова, което може да постигне човешко същество,
което не е личност, а е състояние на свързаност,
способност за контакт?
Не би могло да бъде окончателно решение, нито последна дума,
нито нещо, което е изключено от оборота на обсъждането и оценките,
поради състояние на свръхестественост или свещеност.
Да добавяш само, да предаваш по мрежата това,
което ти е дадено, без да прекъсваш ритъма, за да наложиш своя.
Да предаваш по мрежата, пропусклив за общия замисъл.

 

 

 

***

 

 

          Различните хора имат различни умения – едни могат да рисуват, други да не дишат десет минути, трети да създават музика, четвърти да ходят по въже над пропаст, пети – да вярват в Бог.

 

          Религиозното чувство – едно от особените умения на Човека.

 

 

 

***

 

 

          Вече религиозното чувство: не е (толкова) лично изживяване, а състояние на включеност към съответно общностно изживяване; не е (толкова) отношение към същество, а споделяне на принцип; не е осланяне/упование, а съпричастност/състояние за споделеност на проблемите и разрешенията.

 

 

 

***

 

 

          Ако всяка идея си има актуално време, което в повечето случаи не съвпада с времето на генериране на съответната идея, това не представлява ли неопровержимо доказателство, че съществуваме – а) всеки в различно от времето му на живеене, и б) всеки – в различно от това на другите време.

 

 

 

***

 

 

Ние, унищожителите на битието, прескачащите времето,
обитаващите нереалните територии на реалната Земя –
знаем ли как оцеляваме – или отново налучкваме
средствата и начините, като в пещерите?

 

 

 

***

 

 

Има голямо значение къде стоиш,
позицията определя онова, което виждаш.
Ако си отстрани на Естеството – виждаш Бог,
ако си вътре в него – виждаш самото естество.

 

 

 

 

 

 

 

      ---

       

       

      * Из новата книга на Илко Димитров „Четири“ (Изд. „Стигмати“, София, 2011 г., редактори: МАЛИНА ТОМОВА, Марин Бодаков)

       

       

Електронна публикация на 29. август 2011 г.
Публикация в кн. „Четири“, Илко Димитров, редактори: МАЛИНА ТОМОВА, Марин Бодаков, Изд. „Стигмати“, С., 2011 г.
©1998-2022 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]