VI

Илко Димитров

В онези мигове между редиците дървета
аз виждах себе си.
Не открит,
аз бях тогава липса на прегради,
та всеки поглед в мен проникваше,
за да докосне праосновата. Вътрешността ми
беше тетива, която
улавяше навлизащите мигове и вещи
и ги запращаше
през свитото в юмрук пространство-време
към бляскавия океан на първите импулси.

Съставен от родени и отгледани
в градините на Аз-а състояния
и непрекъснато играеща мозайка от разноцветни
камъчета - мисли, жестове и думи
на отдалечено мъртви -
съставен от сега и винаги,
бях несмутено цялостен.
Разногласни
по форма и по време,
в своята основа тези
човешки пребивавания се събираха,
разклонявайки се вече под повърхността ми,
като водорасли.

Но през затворена врата, кой би познал
чертите на лицето?

върни се | продължи