(поема)

Илко Димитров

на Емилена

In English

[изтеглете поемата в rtf формат]

   I

Вътре в човека не е човекът. Вън от човека не е човекът.
Вътре са органите му. Вън е останалият свят. Тогава какво?
Една твърде деликатна, трептяща, прозрачна, пропусклива ципа,
през която материята си прави изкуствено дишане.

*

Расте ли основанието, изказът се вплътнява.
Но защо тогава все по-болезнен става тонът и гласът по-тънък,
когато говорим за човека? Или сега отново сме
в онази точка на обглеждане, когато обобщенията са
предначертано невъзможни, тъй като властва
делимостта на същността му? Витрувианският човек
умря. Не съществуват вече красивите пропорции
на вертикалното му тяло и разпознаваемият център.
Сега човекът няма център, ни контури,
които да определиш – съставен е от
точките на допир със света около него и това е
поредната промяна в структурата му.
Мрежата на отношенията е сменила
скелета на състоянията. Но
как се възхвалява низ от възли,
кои са призивните думи?

*

Кой кой е – откъде започвам аз и докъде си ти,
някой в състояние ли е да очертае отделните участници
в това масово съвкупление от споделени идентичности?
Както ненакърненият химен е пречка
пред нормалното възпроизводство, така
препятства Азът съвместното ни съществуване и всеки
охотно предава крепостта му, трескаво напуска
трудноподвижния му кораб, заседнал
в гъмжащите от бляскави тела води.

*

Да определяш мястото на човека – не е възможно вече.
Той престана да е център на Вселената, тъй както
Вселената престана да е в центъра му. Обхождан хаотично
от светлите и тъмните пулсации на енергията, човекът
е един от нейните аспекти, част от трептенията.

*

Толкова далеч един от друг, но и така
непреодолимо свързани! Отдавна бе, когато
всеки обитаваше свой дом, обграждан
от ревниво пазени стени – да изгради
китайската стена на съществуването си, бе първи призив,
тъй като това бе средството да съхрани
неповторимите си очертания, да защити от набези
стопанството на своя Аз. Това бе времето, когато
Вселената бе храм и всичко бе в съзвучие
с нарочните пропорции в градежа му.
После Вселената престана да е храм
и човекът се изправи сам върху Земята,
прекрачвайки руините на своите убежища.
Но бе вече друг.
                               Интимността на пребиваването бе сменена
от потопа на внезапните и едновременни съприкосновения
и няма миг, в който да сме разделени. Един във друг така,
че сянка от мъгла през нас не може да премине.
Счупи се, разпадна се на прах мраморната статуя
с ясно изразените очи и крайници – човекът вече не е
онази преходна обособеност, обектът в себе си,
нарочната самодостатъчност, която преминава несмущавано
през времето и вещите. Той е това, което новият залог наложи,
което правилата на новата игра изискват -
бе статуя, когато Вселената бе храм,
сега е сноп от съприкосновения,
когато е лъчение Вселената.

И Бог вече няма
специално място в човека.

*

човекът е разпръснат върху света
не стои никъде а е навсякъде
едновременно пазарува в етрополе
докато пуска по една
от червено-прашните пътеки в гранд каньон
надигайки „квак” в брюксел
той е разпръснат
разхвърлян е върху плочника
като шепа дребни монети след сватбената церемония
защото не иска не търпи не може вече да живее
отделно от всеки един от живото човечество
от този именно всеки един
който със сигурност търси (и намира) начини
да се представи едновременно на всички останали от човечеството
и тъй като черепните кутии
на всеки един от нас и във всеки един момент
са едновременно и услужливо разтворени за всеобща употреба
човекът без много да му мисли
защото наистина няма нито време нито място за това
прави каквото прави за да пипне финала
но вижда че в този момент някой прави точно същото
или нещо подобно гледайки го че прави същото
докато гледа че го виждат
гледани

*

Аз съм за останалите външен свят.
Останалите са за мене външен свят.
Къде са вътрешните ни светове?

   II

Бог е посипан върху човека
като цветния прашец върху ръкавите на татко, когато пролетта
обхождаше черешите. Бог вече има ново място,
изпълнява нова мисия. Защото
човекът бе престанал да е
пещера от разум и от чувства,
с накладен в ъгъла олтар, и тъй като
той вече не е ни черупка, ни зърно – нищо затворено
отвътре и отвън (наистина, границата не разделя,
а свързва двете части на разполовеното, тъй като е
помежду, а не присъщо на едното, което другото не притежава),
Бог няма вече дом. Няма своя съд
с изправени между човека и света стени,
където непредизвиквано да пребивава. Оста не съществува,
защото човекът вече не стои на другия й край.
Лишен от своите интимни територии,
Бог сега е Големият езичник. Той е
Всепознатият дивак, който преоткрива елементите
и свободно се съединява с тях; Бездомникът на Космоса,
хранещ гълъбите на площада на безвремието; Въздушното хлапе,
което с доверие присяда пред нозете
на друг Голям Бездомник, за да чуе
отново притчата.
         Бог гледа с удивление света
и не може да повярва.

*

Познай себе си – какво предизвикателство
към Космоса.

*

Защото може да се окаже, че се молиш на себе си.
Наистина, виждал ли си Бог? А виждал ли си някой,
който го е виждал? Защото може да се окаже, че
ти си бог - та как Той ще пребивава в тебе,
ако Ти не си божествен. Каквото горе,
такова и долу – Едно, което не е две.
Не търси Бог – той не съществува
самостоятелно. Бог е знакът за равенство между
човека и Вселената, възторженото онагледяване
на Едността.

   III

Виждаш,
че Земята е плоска, но знаеш, че има кълбовидна форма.
Виждаш,
че звездите над главата ти затварят
пространството между небето и Земята, но знаеш,
че това не е естественият край на Космоса, който няма край.
Виждаш
смъртта на другите, но не знаеш своята, не можеш да я знаеш.
Знанието на сетивата съществува редом
с познаването на разума и светът е съчетание
между това, което представят сетивата, и онова,
което разумът доказва. Връщай се, непрекъснато се връщай
към очевидностите – те крият истини, които още не си разбрал.

*

Тичам по пътеката във фитнеса и гледам как изтича
времето, което съм задал.
По това време ли съществувам сега
или по друго?

*

Бъди сигурен, че някои и сега го правят, разбира се,
някои, които не живеят в тези градове, или са луди -
лежат по гръб върху земята и с лица срещу небето
и връзват движението и разположението на звездите
със земните събития и вещи. Така са лежали и преди,
по времето, когато човекът е започнал да съединява
частите - одомашнявайки Вселената, докато превръща Земята
в обиталище на богове. Това е била една чудесна
игра на съответствия на вещите и на явленията, в която
човекът произволно и с детински хъс е съчленявал
направо на ливадата нещата, които само гледа, и онези,
които може да докосне, промените в небето
и промените в Земята,
вещите, съставени от атоми,
и вещите, съставени от Слънце и от въздух,
явленията, които нямат плът, но раждат явления от плът –
игра на съчленяване, игра на всепроникване,
в която всичко и навсякъде е свързано така,
че всяка част е цялото и цялото е всяка част,
и по движенията на една от частите познаваш,
не само познаваш, а създаваш
поведението на останалите – ето, Сириус се извисява
и разливът започва, мъж се ражда и Луната се напълва.
Думата е – възторг,
да гледаш сватбата на веществото, бесните и всевъзможни
съчетания на елементите, да бъдеш част от тези съчетания,
част от ритуалите, един от главните участници на сватбата –
булката или женихът, или сватбеното вино, все едно -
имаш сетивата за тази шеметна игра, имаш вкуса за нея.
Разбира се, това е вече минало.

*

Когато си на върха на знанието,
далече пред всички останали, отпивайки
от влудяващото вино на свръхвъзприятието, когато си отвъд
физиологията на ежедневието –
погледни внимателно знанието си. Виждаш ли там
счупеното колело на бежанеца от Конго,
забелязваш ли дневната дажба ориз на мършавия китаец,
намира ли се някъде из знанието ти
парче от найлон, индиеца да изкара на сухо месеца,
а дали успяваш да зърнеш в знанието си
спящите в гробищата на Кайро три милиона бездомници?
Виждаш ли ги тези нещастници,
защото те изобщо не те виждат, не са те сънували дори,
не подозират възможността да съществуваш.
Ти не знаеш за тях, те не знаят за тебе –
ето една планета, която започва да губи смисъла си.

*

Как ти влияе, какво значение има за тебе
безкрайността на Вселената? А мухата,
която пълзи по кракати?

   IV

Знанието ни се стреми да постига онова,
което притежаваме вече в мъдростта.

*

Времето минава през главите ни и като с пръчка
разбърква водите на познанията – плътни и лепкави
на дъното и бистри на повърхността. Така
към светлината изплуват митове,
виденията стават осезаеми
и онова, което е битувало
в подмолите на тъмните предчувствия,
се появява на слънчевите брегове, за да живее с нас
различното си съществуване. Но сякаш
не сме готови още да приемем,
че вярата съдържа онова, което ще познае разума. Мислим,
че сме в открития Космос, върху неизследвани територии,
пред необясними явления,
а всъщност правим само едно – доказваме виденията,
с които всяка сутрин се събуждаме,
установяваме истинността на небивалиците,
с които възмъжаваме вече хилядолетия
под коледните си елхи. Всичко,
което разумът се сили да докаже, е налично вече
в митовете и знанието няма други основания,
нищо вън от тях.

Ако искате да разберете човека – докажете Бог.

*

Все пак
моленето на висши същества не е подобно на храненето,
нито на размножаването. Всяка от тези дейности
има своята стойност, своето време и своето значение,
но само при една от тях възторгът продължава
и след като приключи акта.

*

Но какво означава - каквото горе,
такова и долу? Защо трябва да си Бог?
За да престанеш да питаш.

   V

Чудесата идмат и си отиват, отиват си и идват, и оставят,
когато си отиват, животът ни без чудеса и себе си без живот.
След като не могат да са разделени, защо не са едно?

*

Ти си застанал между измисления и реалния живот
и не позволяваш съчетаването им. Дали не е
по-добре така наистина – да поддържаш
независими едно от друго мястото за развлечения
от мястото за наказание. Реалният живот е мястото, където
изтърпяваш живота си преди смъртта - за там са подходящи
сериозността и чувството за отговорност. Събитията
имат предначертани място и време за провеждане
и всяко отклонение създава неоправдано и болезнено объркване
за хода на нещата. Неприемливо е
присъствието на лица, които подбуждат към размирици,
внушавайки наличието на различен ред
и необичайни роли.
Измисленият живот е мястото за отклонения,
разходка в събота следобед, след изнурителната седмица.
Там е позволено всичко. Човекът е безсмъртен,
мъртвите са живи, а звездите мислят. Духът пожелава
и времето престава да тече, пожелава отново
и Вселената се разпада на есенни листа.

Отдавна си направил първата крачка,
позволи вече срещата.

*

По-верният от двата свята, по-истинският,
доказаният, светът, без който
не можем да установим истинността
на съществуването, опитното поле
на познаването, инкубатора на
влиянията, развъдника на въздействията,
катализатора на промените, завършека.
Светът в тебе и светът вън от тебе –
по-верният свят, по-истинският.

   VI

Не формата,
нито съдържанието. Няма значение
нито какво казваш, нито как го казваш.
Значение има единствено
шумоленето на листата турскосиньото на небето
значение има само онова
което ти говори

*

Не е ли удивителна тази самопораждаща се жажда
за нов изказ. Вече не е ли казано всичко.
Или не съдържанието е важно, а формата,
та всеки нов жив започва отново да говори,
да търси своите определения на вечните въпроси,
сякаш той започва пръв. Но не е само нова форма,
тъй както новороденото не е просто следващият жив,
а цялото човечество, което с него се ражда,
за да заживее своя нов живот, без който то не е възможно.
Съществуваме така, сякаш преди нас никой не е съществувал.
По-точно - така че създаденото преди нас не е
поредното стъпало, твърдата основа с обозрими измерения,
а е новата енергия на провокацията да създаваш,
обогатеният релеф на жаждата. И няма опора.
Защото да се осланяш. Да търсиш опора
означава да откажеш своя ред.

Тече, тече винаги новата вода

*

Нали не мечтаеш да напишеш изречението
което очаква тръпнещо цялото човечество
стихотворението с което на практика
поезията ще приключи
нали не мислиш да направиш словесното откритие
което ето вече столетия наред трескаво се търси
но накрая ще блесне с недостъпна категоричност
изпод ръката ти Нали си играеш просто ей така с думите
Нали така?

*

Сигурно се питаш защо, сигурно не разбираш
защо се трепя над думите. Сигурно и аз не разбирам
защо ти се трепеш над каквото се трепеш.
Наистина, кой би се справил с всичко това?

   VII

На кого говоря, кой ми говори?

Какво чуваш от моите думи ти,
търсещият шепата ориз, прекупвачът на добитък,
ти, живеещият в храма, анализаторът на рискови пазари, ти,
астронавтът, дишащият във врата на Бога, ти,
която се приготвяш за поредния клиент, и ти - касапинът,
и ти - любителят на боклукчийски кофи,
какво разбирате от онова, което пиша аз, какво разбирам аз,
от онова, което вие казвате, когато казвате.
Ти говориш за любов, аз не чувствам нищо,
аз говоря за любов и само аз я чувствам.
Свободата ти - не е ли веригата,
която теб спасява, а мене приковава
към колелото от привързаности? Ти, пишещият,
не чувстваш ли как изтънява нишката на думите,
как се стопява върху стената? Изтерзано е
съжителството ни и няма общност.

*

Как стават като малки деца четящите и слушащите поезия
Всички те искат да чуят цветната и тръпна приказка, която да ги изведе
от сумрачното и влажно подземие на ежедневието.
Настройват очите си да гледат кръгло, а ушите си да чуват остро,
внимавайки да не произвеждат никакви,
най-малкото случайни, шумове.
Нагласят се, предоставят се за отглеждане в цветните градини,
не щат и да знаят, че има връщане, не мислят за това,
защо да си развалят пътешествието, което не става всеки ден
(не може всеки ден да се пребивава в цветни градини).
Предоставят се, стоят притихнали с кръгли очи и остри уши,
но така си и остават,
малките деца, преметнати от порасналите пишещи,
които не могат да се занимават с никакви приказки -
могат евентуално
да споделят различни неща от живота си и изобщо как се справят.

*

Вечните теми са абсурдни.
Темите на деня са кърпи за еднократна употреба.
Твоят поглед върху тях?
Но кой се интересува от него.

*

Твърде особени станаха усещанията и чувствата ни,
твърде странни. Скоро съвсем ще изчезнем
от особеност.

*

Не искам да наслагвам, няма да се наредя на
опашката за добавяне – аз не съм един от,
нито съм част от. Това, което правя,
стои встрани от никнещата сграда
и няма да остане в основата на друга.
Пиша, какъвто съм –
никога преди не съм бил и повече никога няма да бъда.

*

Тези вдъхновяващи думи за любов, чест, упование,
тези вдъхновяващи думи, които се
взаимозаменят,
поглъщайки се.

*

Книжка със стихове
лежи под ъгъл върху дървената маса. Бутнеш ли книжката с ръка,
ъгълът изчезва.

   VIII

Да, остават думите - като енергия или като видим отпечатък
върху повърхностите на материята, не само остават, а
сами работят, променят естеството на съпреживяването си,
тъй както посятото зърно пониква, за да стане плод накрая,
преставайки да е зърно.

*

Представи си, че думите ти са
скалпелът в ръцете на хирурга и той се готви
да направи спасителния разрез, представи си,
че това, което пишеш, е инструментът
за отстраняване на аварията, представи си само,
че все едно носиш, безкрайно внимателно и бавно,
шепа вода за умиращия, представи си,
че думите ти са
единственият отвор, през който се процежда въздухът в пещерата,
представи си за миг,
че не думите, а ти си отворът.

*

Това, което пишеш, трябва да промени Вселената.
Ако не пишеш така, остави на друг.
Но мислиш ли да променяш Вселената, ще станеш за смях.

*

Трябва да повториш, трябва да повториш,
трябва да повториш думите със своя глас.
Гласът ти, интонацията, нюансът в интонацията -
това е новото, разликата в смисъла, това е приносът ти
към бездънието на човешкото наслагване -
не стремежите към нови съдържания,
не и опитите за определения. Защото
светът е игра на светлосенки,
игра на сенките със светлините
и на светлините с липсата на светлини, и тъй като не е
заплетена във водорасли древна амфора, дялан камък
с преднамерени съотношения, вещ от вещи, сред които
да оставиш вещта на съществуването си - можеш да добавиш само
неповторимото си различаване, безподобния нюанс.
Така играта добива нов ритъм.
Но ако не си пръв,
ако ти не започваш, наистина няма смисъл да повтаряш.

*

Искам да слушам дълбоки гласове,
изричащи дълбоки думи. До смърт съм уморен
от влаченето на леденеещата на талази мъгла на скепсиса,
задушавам се от безполовото безразличие
на отегчената апатия, наистина не издържам
кресчендата на изтъняващите индивидууми –
същества, не се ли нуждаете вече от
дълбоките стари думи? Не се срамувай да признаеш това,
вече не си на точката на замръзване, на мъртвата точка
на отрицанията, прекрачил си с двата крака отвъд –
освободи предчувствието си. Общността
на градежа те очаква.

   IX

Пазарът със сигурност не е мястото на духовника,
нито на поета, нито на мислителя.
Това е шумното място на техните пратеници
за осигуряване на ежедневието,
любимото място на техните доставчици, където
всеки се доказва тук и на момента, защото няма време
да обясняваш кой си, нито да обясняваш
в любов или в омраза,
това е пространството, което не търпи прегради,
защото уединението е неоправдан лукс,
излишно забавяне, което незабавно се наказва.
На пазара няма място за предварителна подготовка.
Колебливото движение и вътрешна несигурност
са позволени единствено на зрителите,
не и на участниците. Смисълът на живота,
безкрайността на Вселената
и други любими теми на мислителите и поетите
звучат неуместно тук,
където се решават непосредствените задачи.

*

Капалъ чарши работи вече стотици години
в непосредствена близост до
Синята джамия и „Света София“.
Те нито си пречат, нито си помагат -
просто съществуват независимо един от друг.
Сигурно си влияят взаимно,
но кой може да види това.

*

Зидарят не познава, обичайно, бъдещите обитатели.
Хирургът не познава, обичайно, пациента си.
Поетът не познава, обичайно, читателите си.
Как тогава измерват труда си?

*

какво е това усърдие при обущаря да постави на място
новите налчета
какво е това напрежение при хирурга да направи разреза
какво така дълго дискутират зидарите
около тези каменни плочи
какво толкова внимателно подрежда салфетките сервитьорът
какво така всяка сутрин в четири часа се събужда шофьорът
какво така като че ли е краят на света
всяка сутрин в четири се събужда

*

Така съсредоточено, с такава ангажираност
приготвя дюнера продавачът на дюнери,
сякаш управлява самолет или навлиза вече
в лявото предсърдие.
Подхожда ли наистина
подобно отношение към тази работа?

*

С такова усърдие се труди продавачът на конци,
толкова сериозно се отнася към работата си, сякаш
ще направи онова, което ще направи хирургът.
Не изглежда ли смеше продавачът на конци,
сравнен с хирурга? А хирургът -
не изглежда ли смешен той, сравнен с божия пастир.
А последният - не е ли направо смешен, сравнен с Бога?
А Бог, не е ли смешен Бог, ако го сравниш с продавача на конци,
който с такова усърдие се труди?

*

Такива ли са му възможностите на този, който лъска обувки?
Това ли е таванът, финалната линия, последният сигнал,
последното раздаване, окончателната присъда, дъното,
краят?

*

Гледам този стопанин как е направил от света
помагало на труда си - наличност от възможности
и липса на препятствия или средства
за преодоляването им. Излишното не съществува.
Един свят, който се радва на смисъла си.

*

И аз не твърдя,
че винаги има и тълпа, и шамани,
че тълпата и шаманите нямат нито общ език, нито общи цели,
и че винаги живеят на различни планети и в различни времена.
И аз не казвам,
че най-лошото, което може да им се случи,
е да проявят интерес един към друг.

   X

Гледам забутаните младежи в това забутано градче
ходят като живи между къщите, пълзят
по смаляващите се кръгчета на малкото си ежедневие,
гълтат, тъпчат се с обидата от невъзможността
да прекрачат границите, които сами си поставят.
Мисля си - аз знам колко малко им трябва,
колко е лесно да променят веднага живота си,
защо те не могат? Знам какво да направят,
как те не го знаят?

Докато мисля това, някой ме гледа, учудвайки се
как не знам какво да направя, за да променя
веднага живота си, защо не мога. Къде, наистина,
е пределът?

*

Ако ти бе град - със сигурност щеше да изчезнеш.
Когато пътеките, които водят към един град,
започват да обрастват с трева,
когато по улиците му има повече кикот,
отколкото шум от сечива,
когато по площадите му властва ехидност и цинизъм,
вместо отстояване,
когато по пазарищата вместо стоки се разменят лъжи,
тогава жителите го напускат,
изоставяйки измамните убежища
на уязвените си домове и привидната непоколебимост
на менливите дувари.

*

Два-три пъти годишно ти се случват върховни моменти,
заради които си заслужава да се живее.
Два-три пъти си човек или два-три пъти не си човек?

*

Има места за погребване, има места за раждане.
В местата за погребване не се раждат здрави деца.
В местата за раждане не се погребва.
Къде продължаваш да живееш?

*

Изпълни се с ярост, скъсай веригата!
Всеки момент - причини, които не можеш да знаеш.
Всеки момент - основания, които не можеш да видиш.
Всеки момент - следствия, които не можеш да предвидиш.
Всеки момент минало, всеки момент бъдеще.
Скасай веригата, изпълни се с ярост!

*

Вярата, надеждата - това е играта
на живота върху Земята.
Коя е играта след това в небето?

   XI

Жив съм, следователно съм изключителен -
равни са само мъртвите. Но колко много
еднакво изключителни.

*

Толкова трогателно неподготвен е човекът,
когато подхваща онази интимна игра със смъртта.
Не знае никакви трикове, дори не спазва здравословната дистанция,
която би му позволила да не изглежда смешен,
когато бъде неприятно изненадан.
Толкова неподготвен и толкова искрен -
всичко му е изписано на лицето, толкова е увлечен,
когато пуска на пазара най-последната версия
на играта.

*

Ние – актуално живите. Няма като нас, няма като нас.
Ние сме в играта – съзаклятието на живеещите,
тайната завера на живите-сега. Няма като нас.
Ние сме в играта, а останалите са измислени.
Мъртвите и неродените не съществуват и не са в играта.
Не се залъгвай и не се мъчи напразно – не можеш да им обясниш
магията на съществуването – те наистина не са съмишленици.
Онова, което са направили, е вече старо,
половинчат провинциален опит –
сега е времето за истинското действие,
на нас принадлежи завършващият удар, финалният акорд.
Ние сме на ход, останалите просто липсват,
няма ги на сцената и никой
не очаква да се появят. Не казвай, че сенките са също като нас,
не приравнявай внушенията на фикцията
с въздействието на присъствието, което
можеш да измериш и да споделиш,
да споделиш най-вече. И ще признае всеки –
няма като нас, упражняващите шумната магия на живота
върху Земята, която, всъщност,
ние обитаваме за първи път.

*

Когато не ти се живее.
Когато изобщо не ти се живее.
Когато направо не ти се живее.
Когато не ти се живее, ама никак.
Когато ти се ще да си умрял.
Когато е най-добре да си умрял.
Когато да беше умрял.
Когато да умреш ей сега и ей тука.
Когато да не се беше раждал.
Когато никога да не се беше раждал.
Когато въобще защо си се родил.
Когато защо, наистина,
си жив, а не умрял. Когато не ти се живее
и когато ти се мре - кажи три пъти „когато“.
Нюансът има значение.

*

Поредните вкочанени юноши, недоразвити умрели -
как нито един не довърши начинанието си,
как всеки заряза къде в началото, къде по средата
каквото бе подхванал, как никой не пораства,
а всички си остават мънички
на предишното стъпало.

*

Къде е Животът-майка, какъв пол има животът,
защо е в мъжки род, и къде е бащата-Смърт,
и какъв пол има смъртта, защо е в женски род?
На всички езици ли животът е мъж, а смъртта - жена,
откъде е това объркване? И винаги ли е било така?
Или е само напоследък?

*

Нали не е временна тегоба
животът ми? Нали не е досаден ангажимент,
който не мога, за съжаление, да отклоня?
Нали не е връхна дреха, която намятам да не се намокря
и после хвърлям в коша за пране?
Нали не е прелюдията към истинското представление?
Нали не е репетицията? Някакво нелепо съвпадение,
нелепа случайност?
Това ли е всичко –
за сега и за след това?

*

Е, смърт! Наистина трябва да те изтърпя.

   XII

Знай, впрочем,
че си грозна гледка, когато си беден.
Приличаш на стар вестник, в който са държали умряла риба.
Когато си болен, също си грозна гледка. Грозна гледка си
и когато си удавен в униние, приличаш на умряла риба.
Помисли си - разваляш въздуха и никой не е длъжен
да понася тази воня.

*

Очевидно човекът се нуждае
от онагледяване на проблема.
Не може иначе да разбере
защо трябва да продължи.

*

Какво прави болният, радва ли се на живота си?
А бедният радва ли се. Радва ли се на живота си
загубилият надежда, смачканият от живота?
Какво изпитват те вместо радост?

*

Как оценяваш смисъла на съществуването си
(без вяра и без надежда)?
Какви са шансовете ти да надживееш смъртта си
(без вяра и без надежда)?
Как ти се струва накрая да не помниш какво е любов
(без вяра и без надежда)?
Как ти се струва накрая да си доволен, че още се движиш
(без вяра и без надежда)?
Наистина, кое е вярно - това, което ти се случва, или онова,
което внушават надежда и вярата?
Сега открий третото,
с което да си щастлив, без да се залъгваш.

*

Ето - виж го плодното дърво през зимата колко е грозно.
Виж после реката, когато в морето вече не е река.
Виж и Слънцето, когато не го виждаш.
Какво искаш от себе си?

*

Аз съм отпечатък от небето,
ти си отпечатък от земята.
Аз увеличавам небето, ти нищо не увеличаваш.
Ти се раждаш, за да умреш,
аз се раждам, за да се ражда.
Ти си долният ред, аз съм горният ред.
Ти си просто една торба, която не знае
защо, по дяволите, е довлечена върху земята,
и кога ще я изтръскат в дупката.
Аз съм невещественото послание,
което се предава като щафета по стадионите на вселените
под оглушителните възгласи на светлината.

Кой може да каже това?
Кой не може да го каже?

   XIII

Единственото състояние – да понася.
Да понесе каквото време е отредено.
Да понесе каквото пространство.
Да понесе каквото в пространството
и каквото във времето.
Да понесе, как няма да понесе.

*

Вижда ли Бог как живееш, какво работиш?
Разбира ли смисъла на усилията ти? Вързан си като куче
за временното си убежище, заслепен си
от необходимостите на случайните занимания, стъписан си
от любовите, които идват и които си отиват,
уязвен си, болен си направо, че си предоставен за умиране
и от раждането си подготвяш само този миг. Направи така,
че Бог да види, да даде знак, че е видял.

*

Защо наистина още си жив? Нима не виждаш,
че си нула! Не е ли ясно, че не можеш
да надскочиш себе си, да отидеш на върха,
след като си бетониран в дъното? Само в приказките
слугата ляга през нощта, за да осъмне господар -
в живота, който ти живееш, няма чудеса
и става онова, което е възможно - не, което е желано.
Как поддържаш огънчето на живота, как бдиш над него
с вярата, че ще подпали силен огън, който ще изпепели
парцалите на съществуването ти! Стискаш здраво
и с достойнство дара на живота, пренасяш го
внимателно със свитите си в миди шепи, като вода
го носиш - някой жаден от шепите да пие,
за да престане да е жаден. Животът ти бе дар,
но после дарът се превърна в наказание
и ти самият, добросъвестно и с гордост,
изпълняваш наказанието си -
щастлив като палач, забравил, че е жертвата.
Какво очакваш още - надеждата да свърши онова,
което енергията на живота не успява - не се лъжи,
надеждата само покрива грозотата, намята плащ
върху гноясалата рана, но не лекува. Защо живееш още?
На теб ли да описвам облекчението
след смъртта.

   XIV

Няма общност на Земята - различаваме така,
че аз не мога да позная онова, което виждаш ти,
нито ритъмът на времето да споделим. Ако има общност -
тя е на небето, дълбоко скрита
зад пластове от несмущавани различия
и пропасти несподелено време.
Но не и тук, върху Земята. Изплуваш ли над нея,
преградите изчезват, върховете влизат в падините,
сливайки се върху плоскостта и те обзема
чистотата на Едното. Там сме свързани,
върху небето, където мисълта ликува,
чувството познава,
а духът предварва.

*

Кой те подкрепя? Кой може да те подкрепи?
Познай себе си, за да разбереш, че си никой.
Познай Бог, за да разбереш, че няма Бог.
Познай другите, за да разбереш, че си сам.
Остави всичко това, имаш конкретни задачи.

*

Можеш да спреш мига.
Ако пожелаеш, можеш да спреш мига -
от тебе зависи. Само направи своя избор между
красивата пеперуда с карфица между крилата
и гъмженето на въздуха.

*

Търсиш благосклонен знак на съдбата?
Виж – Слънцето изгрява.