Тежат ни безнадеждно

Илко Димитров

1

Тежат ни безнадеждно онези черни векове.
Проклета двойнственост!
Проклето сливане, родило
толкова светци и
толкова предатели! Проклета орисия -
да сме разкъсвани между възторг и мрачна
тъпота,
да сме пияни вечно.
От възторг или униние, - да сме пияни вечно.

2

Насън живот живян, Българийо!
Извърната във себе си,
обратно във сърцето се забива
стовърхата ти мощ. Защо
такава мъка? Как душата ти веднъж не се разля
без тази умъртвяваща невяра.

3

Участ.
Не ни посочи Бог и ние
не разрихме пред нозете Му.
Минаваха през нас и си отиваха
и нито кръст остана, нито перо.
Посред душите ни оковите ковяха
и спънати се кичехме с тях като сватбари.

4

Някой махна оловния похлупак. Някой
с блуждаеща длан отмести оловната плоча
над врящата смес
и блъвна навън.
Не пара свистяща,
не помитаща всичко разкапано струя,
побеляла от страст и от воля,
а отровни, кафяви потоци от слуз,
пълзящи надолу към овъглените дънери
и дим,
вълма жълтеникава смрад, покриваща бавно небето.
Отново покрива небето.

5

България - черния дроб на Европа.
Изкуплението.

6

Къде сте, кости скъпи,
къде сте? Свободен или луд,
но да изгрее светлина в сърцето и ума ми.
Свободен или луд -
да ме залее чиста светлина
и целия във нея да премина
като след причастие.
Смъртта какво е?

7

Блажени са българите, защото тяхно е царството
небесно.
Нямаме кръв,
за да станем свободни,
без свобода раждаме уроди.
С едната част на душата предаваме ближния,
с другата висим на кръста -
Юда и Христос в едно.

8

Да би стенел открито та в стон да се видиш
да би имал в очите си рани та гледеца ти сам да познае
да би се отвърнал мозъка сякаш
режещ вятър в зловонната стая нахлува
би се видял като край и начало.
Като края на сляпа утроба от небето провиснала
и начало като след смърт преживяна
а не като твар без лице и без дъх
като твар за пълнежа изпръкната.

9

Не свобода - притурка безразлична,
всеедно изпод месото си проглеждащо,
не свобода, тъмнишка страст, любов тъмнишка,
дъб, готов да се усуче и змия,
призвана да гради. Светец за упрек
и за присмех, гном, посрещан с плам.
И със венци.

10

Трябва да се възправяме,
но колко ни тежи небето! Възторгън ни
над нас да се простре се сили, но сетне
обратно в разума се свлича, натирен
в блатото на вечните съмнения
от своето съмнение, че съществува. Така,
вместо да сринем стената - бавно се вписваме в
лицето й
изографисваме я.

11

Тежат ни безнадеждно онези черни векове.
Без окови сме,
но роби. Живот насън живян.
Колко пъти все в началото,
прегазени от толкова
неистови надежди. Колко пъти вече.
Камък върху камък не остана
след поредния възторг. Като сух и ситен пясък
дните ни се сриват и всичко
започва отначало.

Сякаш няма какво да спои.

върни се | продължи