„Петкана забравя детето си на нивата“

Илко Димитров

Насреща й вече никой не иде.
Със смърт сега живота й е преизпълнен,
както до миг - с боговъзторг.
Насреща й вече никой не иде,
кръвта на детето дори се оттегля в земята.
                                                   С неистов стремеж
от плътта си и сетната връв бе изтръгнала
за да литне накрая, да се види над черното блато.
До светлината,
така непреодолимо близо до безкрайното начало
и не в смъртта, а във живота, -
                                                   как
да устои на онова притегляне? Та не живеем ли
без част от себе си, приемайки като единствена съдба
земята?
     Но нечовешко е да надмогваш над себе си.
И небето допуска озарението, избирайки внимателно
отплатата.

върни се | продължи