На просеката

Илко Димитров

Не може да е смърт накрая!

По жилчиците на ръката ти се щурва мравка,
побягнала между купчинки пръст и зеленееща трева.
Какво от тебе ще остане? Нима
било е ясно всичко
или е все едно какво се случва, а сетне
събитията придобиват смисъла, без който
сякаш липсват?
Какво от теб остава?
Не мога да те върна. Момиче мое.
Стояхме сред гората
и слушахме как иде светлината.
Държах ръката ти и после
на мащерка миришеше ръката ми.
Миг след миг животът отминава,
всичко е последно, последен е
и всеки миг пред нас. Живеейки,
изграждаме смъртта, напъваме се ден и нощ
да я изстискаме от разчлененото си тяло
като боя отровна.
                                    Ала никой
своя край не вижда, не може
без себе си Вселената да понесе.
Миг след миг живота отминава,
всичко е последно, последен е и всеки миг
пред нас. Като мъгла
минавам през живота, като мъгла
през мен минава той и знака си оставя
като рисунка по мъгла.

Не може да е смърт накрая. Така
не свършва любовта.
Да можех смъртта ти с устни да изсмуча!
Бе положена,
подобно на всички, на голата ливада
и Вселенската Змия по теб полази. Не мога
смъртта ти да изсмуча. Само твоя ще е
твойта смърт, смъртта ми ще е
само моя, не мога
с две смърти да умра.
Толкова пределно сам е всеки,
секва обичта ни изведнъж от тази
сетна самота - не, никой
в другия не може да умре,
ни в другия да оживее.

Но
смъртта не е ли само
раздяла с крайното, откъсване от клона
на слепите листа.
                                    Едно джудже
лети между звездите и сверява
гласовете ни със камертон от слънчеви лъчи.
От тебе ще си иде онова,
което ти не си, ще се свлече земята
от косите ти и ще остане само любовта.
Любов ще стане съществото ти
освободено за безкрая,
цяло в светлина, самото
светлина безкрайна.

На склона
главата ми пронизва дъх на мащерка.

върни се | продължи