Вселена по здрач

Илко Димитров

           Но живота е
живот във Космоса!
Направо сред безкрая, не под земен похлупак!
Съмва
или се отронва лист и виждаш -
някъде в безкрая люлее пламък твоя дъх, дланта ти
диря по нощта оставя. Разумът-юзда се пръска
и за дишане гърдите се разтварят.
Ти си Вселената
с юзда през черепа, която
твоето сърце гризе.

Разумът поставя човека сред смъртта
и живота му отеква като ехо. Плаче
и смъртта му отговаря, радва се,
възторжено крещи и отново тя отвръща.
Белязани от края желанията и скръбта
света превръщат във махало -
отмервайки остатъка от време
то удари нанася и пада човека на земята
изправен преди миг - живеене
зад укрепления безброй, под знамена от страх,
зад сто засади от съмнения. Познанието-скръб
радостта-забрава сменя, но не надделява,
а ред отстъпва, за да предвари пак.

           Но живота е
живот във Космоса!
Ти си Вселената, Вселената си ти,
тя в тебе е, както в нея ти си -
в себе си извърнат - Вселената откриваш.
Ти си тук, където вдъхваш,
но и навсякъде, където е сърцето ти.
Звезда, човек или светулка - щом вече си -
небесния закон над тебе бди,
та по-значимо нищо да не е. Щом вече си -
между звездите някой те открива,
небесно семе, никнещо в земята.
Смърт няма, няма край -
разставени по пътя ти
през теб нещата от живота преминават
и без следа изгарят -
такава топлина и Слънцето излъчва!
Край няма, ни начало -
каквото иде е
по-светло съществото ти да става
и по-човешка светлината.

Здрачаваш.
Проблясваща във мрежа риба е света
и ти си тази мрежа -
две ръце, които жажда хвърлят сред безкрая
и безкрай събират.

върни се | продължи