Не се бях връщал тук отдавна
Градът разпален по няколко амфибии
Неслучайно небето бе изпъстрено
Тогава когато се чувствахме силни
Ние бяхме самотници
По-често
Неразделни по съдбите си
Отчасти ме сломяваха горите
Отчасти се премествахме по детски
Но сякаш нищо не се случваше изведнъж и за винаги
Но сякаш очаквахме всичко и всичко бе очаквано
Тя отиваше на работа
А той след нея
Деляха ги няколко минути
Деляха ги две отделения
Будеха ни, ставахме, закусвахме
Денят вървеше някак си
И ние вървяхме в него
Накрая всички си връщахме съдбата си
Да бъдем заедно на вечеря
Но една сутрин
една пределно друга сутрин
когато горчивината в очите кипеше до пълнолуние
ръцете ми срещнаха пода
по кокалчетата малки келави
издрасках целогодишното спокойствие
че това няма да се случи
че то е измислица явна
но то се бе преметнало вече
в отвъдно възпоменание
Твърде често забравяме
И аз ще го повторя за кой ли път
Но е редно да го повтаряме
Защото страхът е масово явление
А язвата изкривява гръбнакът
От сълзи си издирах очите
И понякога ослепяваш
И до известен смисъл
И трите са свързани със опасенията
Че ще забравиш
Как е изглеждал той
Как е изглеждала тя
Как е било преди
И как нищо от това не присъства в съзнанието ти прекомерно изкривено от времето
Е тия опасения ме притискаха в оня ден
И може би днес
По издъхналите сенки познавам утрото
дотолкова прашинките от тънката кожица
Изчезват по релефа на черно-белите кардиограми
Че заспивам с надеждата
За сън с участието на спомените
Със спомените лягам
Осъзнавам го
И това ме побърква
И това ме побърква
И това ме побърква
Същински
Само крачка ме дели от безвремието
на един прозорец разстояние е
ако се опитам да отвикна
ще се прекърша на частици по тротоарите

върни се | продължи