„Ето ме отново доведен дотук...“

(Ани Илков)

Не разбирам.
Не разбирам защо.
Не разбирам защо пиша.

Аз съм царчето на тоя град. Аз
съм малката тухличка в стената на двумилионната му пазва
от стихотворения.
Дишам.
Аз може да съм най-безцелният му текст,
но поне не се натрапвам.
Трудно е.
Трудно е да не се натрапваш.
Трудно е да не се натрапваш, когато срещу теб са законите на физиката,
икономиката,
интересите и
тъпотията.
Трудно е, но сега ще успея, понеже няма
да разказвам.
Има един виц за Настрадин Ходжа - и аз като него няма
да разказвам.
Няма нужда да се разказва за неща, които и без това се знаят.
Няма да разказвам за града, за да не ви стане тъжно
(при все че си го знаете),
само за себе си ще спомена - царчето
на двумилионните стихотворения, първенеца по лентяйство,
който, докато протърква подметките си от бира на бира,
няма за какво да пише.
Срещите.
Срещите в града са.
Срещите в града са вечни.
Свещите,
които осветяват тея срещи,
са малки аспидистри, дремещи
в отблъскваща амбивалентност.
Не мога.
Не мога да повярвам.
Не мога да повярвам, че това ни крепи.
Постоянното продупчване на билети витае из поетичната ми глава
като неспокойна пъстърва. То
изглежда да е алфа и омега, изглежда
да е необходимост -
вопиюща.
Аспидистрата очаква от мене да не съм Александър
на Бойко Ламбовски или Мунчо, или Господин три ефрейтора
на Стоил Рошкев.

Мисля, че не е взискателна.

Във замяна получавам всички срещи,
всички карамфили и стихотворения на двумилионното ми полисно отечество,
всички токчета и всички автобуси.
Аз не мога да не съм й благодарен.

За съжаление няма пълно щастие.
За съжаление перманентното безпокойство,
породено от липсата на каквито и да било обяснения,
отегчава,
плаши
и дори разсмива.
И макар да е необходимо и достатъчно условие за графоманстване и бродничество,
винаги довежда до самолетен билет
(или до нещастен случай).
Но да послушаме и помълчим, да помълчим и слушаме любовниците си,
докато заспиваме.
Навярно с тоя град ще свършим - и когато учените
се престрашат да ни открият,
ще ни обявят за безсъдържателни.

Написано от млад поет, той беше никой
сред бетон - и въздух,
боклук - поле
(Софийско),
необят.