Един плъх,
смутен от сексуалните си фантазии,
посегнал към чуждите -
до безобразие
му станало кофти обаче.
В ръцете му се пъхнала „Пианистката“
на Елфриде Йелинек и той загледал тавана
още преди да е стигнал до садо-мазото.
Не ги обичал той тия истории -
напомняли му собственото му,
както е казал поетът,
лелинско, тъпунгерско детство.

Той взел да се утешава, милият.
Тъй взел да се утрешава,
че чак думите от епиграфа си повтарял -
отварял вратите
във апартамента си, затварял
прозорците - всичките, -
за да улови духа на прадедите си.
Те, прадедите му, живели тука.
Във същия ебан апартамент,
роден от ранния социализъм.
Тъй прадедите му живели още тука
и той решил, че
на някакви небесни порти чука.
И се загледал пак в тавана.

„Миришемимиришемимиришеми
на атавизъм.
Ебаси, колко кафкианско -
оказва се, че пак съм тука.
Баща ми беше тлъст търговец
и всеки път,
когато сгазвах лука,
(тук следва многоточие)

Същественото беше, че не скочих!
Нали разбирате,
падането върху леда на Марица
не ме направи поет.
Самият ми живот не беше на възходи и падения,
не беше хедонистичен,
мазохистичен,
не беше да си купя триъгълна шапка
и да си въртя гъза по литературни събития
или да не си купя триъгълна шапка
и пак да си го въртя“.

И прочее.

След този монолог запустелият апартамент,
принадлежал някога
на някакви
охранени червени сланини,
които били горе-долу толкова патриархални,
колкото Васил Михайлов във „Вчера“,
се зачудил дали да не сдъвче досадния плъх.
„Защо си се прибрал, кратунко?“.
Ала не понечил.
В крайна сметката гадинката и без това изгризала хартиите,
които се намерили отнякъде,
и поела,
пак поела
по гадните си пътища далече.
И без каквито и да било повратни събития
животът й приключил след известно време.