Едвин Сугарев

Из „Сърцевина“, 2021 г.

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

     

         Постер!

 

 

         Част от фрагментите кореспондират с класическата представа за фрагментарното писане, част от тях обаче по-скоро се опитват да изразят вибрациите на недоловимото за сетивата – и включват в своя инструментариум въздействието на поетичното слово. Те си говорят с вмъкнатите между тях стихотворения, като се опитват да се концентрират именно върху сърцевината на битието – на скритото под кожата на обичайното ставане, тайнственото, магичното, което присъства неизменно в нашия свят, дори и в най-тягостните ситуации, стига да имаме чувствителността да го видим и силата да го понесем.

 

 

 

 

Въпреки всичко

 

може би ще изчезнем
ще бъдем прах под вятъра

 

може би ще се въздигнем
дим от погасващ огън

 

може би прастарият мит за Давид и Голиат
ще се състои в днешна версия
микроскопичният микроб срещу цялото човечество

 

може би
ала въпреки всичко
мисля си че всеки нежен жест и всеки отчаян вик
и всичкото което сме извършили или не сме извършили
ще покълне някъде другаде
както покълва трева

 

и щом всичко тук продължава във всичко там
и щом всичко е свързано с всичко
и някаква незрима мрежа го крепи
и вибрират изопнати нишки

 

то нашият свят все пак ще оцелее
и ще бъде видян с първичната си свежест и красота
през очи на дете
неосквернени от минало

 

и прелетните птици и отвъд ще чуят пролетния зов
и песните небето ще докоснат

 

ще чуе Бог ще се усмихне и ще каже
на добро е нека бъде този свят
сътворен от себе си през изпитания преминал и свободен

 

 

 

*

 

 

         Представи си любимите книги, които събират прах по етажерките; камъните, които си докосвал с толкова обич, струпани в някой зимник; дрехите, които си носил, завити с нафталин в една ракла, която никой не отваря. Представи си къщата, която си обитавал, изпълнена с други тела и други смехове. Представи си един тънък слънчев лъч, който се промъква между тежките листа на ореха, под който обичаше да седиш. Това е нишката, която свързва и остава.

 

 

 

*

 

 

         Бог не обича съвършените, застинали в своята цялостност неща. Можете да го откриете само в несъвършеното и недовършеното, в пространствата на липсите, на територията на болката.

 

 

 

*

 

 

         Да пишеш фрагменти не означава да слепяш чирепите от разбития съсъд на живота. Означава точно обратното: да разрушаваш целостта, разбирайки, че тя е непостижима; да се взираш в орнаментите на видимия свят; да пилееш себе си; да се превърнеш в крадец на мигове, които машинариите на времето никога не ще успеят да навървят на една връв.

 

 

 

*

 

 

         Две качества, които в най-висока степен липсват на съвременната цивилизация: скромност и смирение. Скромност: защото спрямо мащабите на вселената ние обитаваме само един кратък миг. И смирение: защото каквото и да направим, не можем да надскочим границите си на смъртни същества.

 

 

 

*

 

 

         Има една единствена пътека, която извежда вън от страданието и зависимостите – и това е пътеката на свободата. Да осъзнаеш, че си – точно ти, отвъд всички наслоения и зависимости, и че всичко тук зависи и от теб. Пълната и абсолютна свобода, пътят до която всеки изминава сам – и никой не може да те поведе нататък.

 

 

 

*

 

 

         Успехите са съзнателно търсени, докато щастието е спонтанно възникващо. Няма значение какво си постигнал: можеш да си на дъното и да бъдеш щастлив; можеш да си на върха и да бъдеш нещастен. Щастието не е в докопаното от теб, а в усещането за цялостност с битието, във финия синхрон между нишките, които свързват всичко с всичко, в особеното умиротворение, с което те дарява този усет. Има мигове, в които човек долавя този синхрон, и тогава е щастлив; но ако успееш да го задържиш, да го превърнеш в своя територия, ставаш не просто щастлив човек – превръщаш се в извор на щастие за всички, до които се докоснеш.

 

 

 

*

 

 

         Кой е този, който мисли в мен? Различен ли е мислещият от мисълта? Можеш ли да се отделиш от нея, да наблюдаваш безпристрастно нейното възникване и нейното отмиране? Това са въпроси, от които зависи много. И както всички въпроси, които се отнасят до идентичността на човека, те нямат еднозначен отговор.

 

 

 

*

 

 

         Тази сутрин се закашлях в метрото и видях ужаса в очите на хората с маски; двама-трима се отдръпнаха предпазливо от мен. Освен ужаса обаче в тези погледи имаше и неприкрита ненавист – можеха да ме изритат още на следващата спирка – и имах чувството, че могат и да ме линчуват: както впрочем се е случвало неведнъж при сродни ситуации в човешката история.

 

 

 

*

 

 

         Абсурдността на битието: самотата очовечава.

 

 

         Моят черен камък от Суджаса прошепва всеки път, когато го взема в дланите си: Събери се в себе си! Вмисли се! Създай си свят!

 

 

 

*

 

 

         Това, за което сме дошли: да създадем свой свят, паралелен на реалния и все пак трептящ под неговите вибрации. Иначе казано: да изговорим вселената.

 

 

 

*

 

 

         Приеми бедата с открито лице и сърце, посрещни я като скъп гост. Тя идва, за да те научи на нещо, което си пропуснал в житейските залисии.

 

 

 

*

 

 

         Това, което е преминало през теб, няма как да бъде поправено – никакви разкаяния няма да помогнат. По-добре прочети и най-срамните страници от своето минало, за да научиш уроците, които собствените ти грешки и грехове са дошли да споделят.

 

 

 

*

 

 

         Колкото и да се саморазнищваш, няма как да достигнеш до сърцевината. Тя е недостъпна за сетивата ти, а също и за думите, с които препредаваш своите усети. Тя е обиталище на Бога, а той е ревнив към онези, които се домогват до неговия лик.

 

 

 

*

 

 

         Привечер се стаява светлината и всичко придобива мекота. Това е времето да се завърнеш в себе си, да се приемеш като блуден син.

 

 

 

*

 

 

         В какво ще ни превърне принудителното усамотение, предизвикано от пандемията, която вилнее навън – в по-добри хора или просто в скотове? Може би и в едното, и в другото? Или някои в едното, а други в другото?

 

 

 

*

 

 

         Момиче с рижи плитки, което свири на гледжосана в синьо окарина – така си представям райският ключар.

 

 

 

*

 

 

         Всяка отделна капка дъжд знае къде отива – и знае през какво ще премине, преди да се превърне в дървесен сок, разпукващ пролетните пъпки.

 

 

 

*

 

 

         Домът не е стените и покривът над тях. Домът е онова, което си преживял под стряхата.

 

 

 

*

 

 

         Форемата „Надпис“ на Борис Христов говори за робията непрекъснато да мислиш за свободата. Бих отишъл и по-нататък: всяка фиксация е робство. Което те обсебва, то и те поробва.

 

 

 

*

 

 

         Корона вирусът доведе сезона на носталгиите. Спомняме си с тъга какво беше това да живееш нормално. Но пък кой може да ни гарантира, че тази отминала нормалност е била наистина нормална?

 

 

 

*

 

 

         Не ти минаваш през живота – той през теб минава.

 

 

 

*

 

 

         Полях грамофончетата, които не бяха поливани от много дни – и те разцъфнаха с нови сили. Сега цветовете ми благодарят, прокаралите нови ластари ми благодарят, листата ми благодарят, вятърът, който ги полюшва, ми благодари, цялата вселена ми благодари.

 

 

 

*

 

 

         Камъните от Суджаса, наредени на масата ми. От тяхното мълчание струи мъдрост и благослов.

 

 

 

*

 

 

         Да бъдеш внимателен във всеки миг, към всеки и към всичко тук. Да бъдеш буден, да бъдеш отворен. В това се състои истинското прозрение. Вниманието е нирвана, чрез него ставаме достъпни за светлината, която озарява и пресътворява всичко тук.

 

 

 

*

 

 

         Бъди търсач на неизвестното, измисляч на светове. Не се страхувай от кухотата, която изяжда твоите стъпки, нито пък от тъжната застиналост на постигнатото. Спомни си думите на Руми: „Онова, което търсиш, търси теб“.

 

 

 

 

 

Виолончелото

 

едно виолончело свири на брега
свири в памет на отмрялото
напуснало
тези краища
този живот

 

свири
насмолява своя лък в колофона на залеза
свири
петолинията облачни изсвирва
свири
музиката му люлее нанизите с чирози
платната корабни увисват
сякаш са гърди
на моряшки вдовици
сякаш
се е спихнал денят и се сипе през белите улеи
додето реквиемът негов
аленее

 

едно виолончело свири на брега
и огънят
мъркащо котенце
се приютява в неговия хълбок
и миналото спира своя метроном
а звуците са сенки
стават все по-дълги
още малко и ще бъдат вече вечност

 

 

 

*

 

 

         Важна е не черупката, не обвивката, не маската. Важна е сърцевината.

 

 

 

*

 

 

         Господи, помогни ми да се въздигна. Дай ръка оттам, където си, във висините – макар да знам, че няма как да докоснеш моята длан.

 

 

 

*

 

 

         Колхида. Златното руно затулва входа на пещерата, в която пируват моряците. Язон е забравил за своята мисия, пътуването го е превъплътило. Корабът, разсъхнал на брега, пуска корени в песъчливата пръст. Героите събличат мантиите на героичното, остават свободни и голи. Тъмна влага пълзи в пръстта – към драконовите зъби, все още непокълнали. Липсата на завръщане заприщва мълвата, предотвратява мита.

 

 

 

*

 

 

         Човешкият живот е крехък. Всичко съществуващо е крехко. Дължим живота си на това, че засега кометите се разминават с нашата планета, или на това, че някой подивял вирус не е открил още подходящата мутация, за да ни изтреби до крак. Приличаме на вишневи цветчета, обрулвани от вятъра. И в тази крехкост е самата сърцевина на битието, неговият аромат.

 

 

 

*

 

 

         Вятърът е вече зимен, по дърветата няма листа. Само едни кафяви, леко сбръчкани вече мушмули висят по клоните. Опитвам ги – имат вкус на забрава.

 

 

 

*

 

 

         Спят дисковете, плочите, касетите в мазето на заграбената моя къща. Спи музиката, на която съм се наслаждавал – като море, в което е отплувала душата. Но някой ден ще дойде Съдният ден – и музиката ще избликне, ще се разбеснее. И ще останат без дъх танцьорите, и капки пот ще оросят прашасалите подове.

 

 

 

*

 

 

         Няма граници между теб и вселената. Част си от нея – и като всяка част от цялото я съдържаш в себе си.

 

 

 

*

 

 

         Успехите имат значение само доколкото ти помагат да осъществиш себе си. Ако ги търсиш заради самите тях, ако правиш в тяхно име компромиси със своята истинна същност – напразно си се пропилял, предал си се.

 

 

 

*

 

 

         Коренът не помни семето, от което е изникнал – и семето не помни корена, който го е извикал за живот, изтласквайки към него живителната влага. Ала връзката помежду им, веригата на техните малки метаморфози, все пак съществува – и нещо повече, тя е ненакърнима. Бъди семе, израсни в дърво, стани причина над света да се отронват нови семена.

 

 

 

*

 

 

         Усилията, надеждите, покрусите, тъгите – те са листа, които ще окапят и нови ще се явят. Единствено любовта ще пребъде, защото е самото осъществяване – тя е световното дърво, в чиито клони самите ние сме листа.

 

 

 

*

 

 

         Черни гарвани пресичат сивото небе – сякаш паднали ангели, които търсят душите на бунтари и непокорници. А може би са перли от някогашната огърлица Божия, разкъсана от гняв при осъзнаването вечерта на седмия ден, че сътвореният свят е несъвършен и недовършен.

 

 

 

*

 

 

         Няма как да разберем откъде сме дошли, нито къде ще отидем. Както писа Георги Рупчев – допускат ни до малките мистерии, не и до големите.

 

 

 

*

 

 

         Атавистичното в мен звучи, не престава. Като вой на тромпет в омъчено негърско предградие, като цикадения писък, който бавно прегризва завесите на маранята, като плача на новороденото, което само след дни ще бъде изхвърлено в Ганг или Нил, защото никой не иска да допусне пришествието на новото царство, чийто принц се е появил изпод самото дъно на времената.

 

 

 

*

 

 

         Сънят е спускане. Съзнанието ни потъва като ведро към дъното на кладенец, докато подсъзнанието заема неговото място, извира в нас като изворна вода, която се промъква между сухи есенни листа, отронени от отминалото.

 

 

 

*

 

 

         Пиша стихове, а от стената хилядата очи върху хилядата длани на Авалокитешвара мълчаливо ме наблюдават.

 

 

 

*

 

 

         Капката прозрачна смола, стекла се в грапавината на дървесната кора. Болка или надежда? Винаги и двете едновременно – в кехлибарена светлина.

 

 

 

*

 

 

         Помня камбаните, които звънтяха под стряхата на манастира Амарбаязгалант; малките лами, които притичваха, повлекли огромни медни чайници; ятата гарвани, обкръжили небето; равнодушните рунтави коне, които пасяха край брега на далечното езеро; планината, подобна на полегнала жена, в дъното на пейзажа. И е странно наистина, че това е било – в моя все още кретащ живот.

 

 

 

*

 

 

         Пътищата не водят до никъде. Но можеш да стигнеш до себе си само по тях.

 

 

 

*

 

 

         Дъхът на орех, който усещах с дни от дланта си, след онзи сакрален следобед, в който – прислонени под тъмните греди на стария сайвант, часове наред белехме плътните зелени черупки на младите орехи. Дъх на свежест и на древност едновременно. Дъх, който и днес ме опиянява – защото е съхранил мъничко от острата и проницателна сетивност на детството.

 

 

 

*

 

 

         Блусът позволява да се люлееш – в огромна амплитуда, пуснал корени единствено в тъгата.

 

 

 

*

 

 

         Аз съм този, който съм – божествената дефиниция на идентичността. Не е ли това и самата формула на битието – възможността да живееш в мир със себе си. Защо винаги изстрадваме жаждата да бъдем нещо по-различно от това, което сме?

 

 

 

*

 

 

         Тази цивилизация е осъдена – хората са изгубили смисъла. Все още шават, подменяйки човешката задача с ерзаци, но дълбоко в себе си долавят едва огромна празнота, която ги поглъща.

 

 

 

*

 

 

         Ако човешкият прогрес се измерваше с добруването, всички би трябвало да бъдат щастливи. А не са.

 

 

 

*

 

 

         И утре е ден – тъжна истина за убоги хора.

 

 

 

*

 

 

         Цял живот се грижим да удостоверим пребиваването си тук, на този свят – за да сме сигурни, че ни е имало. Пеперудата е по-мъдра от нас – тя не се опитва да удостовери нищо – пърхането между цветята й е достатъчно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

 

         Книгата е финансирана от Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“.

         

 

 

 

Електронна публикация на 24. март 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]