Цветанка Еленков

проза, поезия, преводи

Литературен клуб | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ИЗ „СЕДМИЯТ ЖЕСТ“

 

Цветанка Еленкова

 

 

         ШОФИРАНЕТО НЕ Е ЗА ВСЕКИ

 

         Когато съм зад волана отнесена, вятър под мен като от вентилацията на универсален магазин точно на входа. Понякога го усещам как ме държи в коловоза си - топка за боулинг, с тежестта си го усещам. Но не пускам волана. Шофирам. Воланите - цели плисирани от завои. От седене на едно място. Като на събрание. Когато съм зад волана. И виждам насреща си дървета, полета, къщи, други като мен. В една сфера завъртяна, откъдето се тегли тиражът на "Спорт Тото". Както съм отнесена, някой посяга и ме отнася.

 

 

         БИЗНЕС

 

         Всеки ден, пътувайки с колата, виждам как бизнесът напредва. Първо купиха земята, сетне я изровиха къртици, трупаха големи купчини материал (пръст всичкото), накрая отбиха движението заради една бензиностанция. Задръстване в хранопровода - отвода на чревоугодници. На десет метра от другата беше. Другата заби табела пред първата, и още една по-напред. Да те удрят непрестанно в челото. Уж отстрани на пътя. Всеки ден, пътувайки с колата, виждам как бизнесът се разраства. С табели зад гърба ми.

 

 

         ВРЪЗКИТЕ НА МЪЖЕТЕ
                  на Василис Марагоз

 

         Освен че ходят войници, ходят и костюмирани мъжете с връзките си, с ризите, без значение на сезона. Нямат голяма алтернатива. Освен дънките. Ризите им на рицари, връзките от времето на Юда още, на Ариадна, на първия човек, по-скоро на реброто му мекото, от Битие. Нямат друга перспектива освен връзките си, мъжете. Онези на ризите, онези на обувките, на коланите. Никога не ги махат. Броениците на своите бащи. Едно по едно мънистата през пръстите. Ей така, да минава времето. Не можеш да кажеш спускат ли се или се търкалят.

 

 

         НЕЖИВАТА ПРИРОДА

 

         Лъжа е физиката. Лъжа е всичко за неживата природа. Докато плевих ягодите си, усещах как дъждът се приближава с полъха на хладното си тяло, с вятъра. Забързах се. Някои треви ги отскубнах лесно - млечни зъби. На други корените се прекършиха - кътници. Трети се смесиха с ягодите ми - бурени и те. За да изтръгнеш тревата, трябва да я подхванеш отвсякъде. И почва дъждът. Изстудяване или упойка, която бавно минава. Когато се връщам отново, камъни са поникнали и още трева.

 

 

         БОЛЕСТИТЕ

 

         Както луната надига океаните, така идват болестите и техните по-малки сестри болките. Отвъд. Сили, които събират телата ни, органите, изтупват ги и пак ги простират. Тъй както смерчът - оградите, къщите и дърветата. На другата сутрин земята - разхвърляна, болна земята от шарка. Тъй както пясък от зимата през лятото се набива в лицата ни. И горят като в треска. И сетне излизат, почистват дворовете, измиват ръцете си и палят огньове хората. Така ставаха земетръсите. С машинка по зъбите и без упойка.

 

 

         ПАСПОРТНИ СНИМКИ

 

         Онези отсечени глави на снимките не са така страшни, както във филмите. Макар да са на най-близките ни, да ги носим в чантата си, да заспиваме с тях на нощното шкафче, да им говорим. И в сумрака на черквата пак не са страшни, където, казват, свято място било, далеч от всяко насилие. Сигурно защото липсва кръвта, освен в миналото и в бъдещето. Само една с венеца от тръни и затворено-отворените очи ме уплаши. Дето те гледа от всеки ъгъл. Само жената, загинала при автомобилна катастрофа, в чиято чанта намерили снимка на Богородица.

 

 

         THE END НА ФИЛМА
                  на Петер Кюрман

 

         На остров Сими това лято гледах продавачите на сюнгери. Как предлагат едни с големи дупки, едни само с шупли, едни необработени. Пъхаха ги в разни разтвори, за да показват как се избелват, сетне във вода, за да показват колко поемат. Някои ги държаха влажни, но повечето бяха сухи като камъните наоколо. Когато понечиш да си купиш, винаги го напояваха преди това и го изстискваха. От моя потече съвсем малко вода и бързо изсъхна. В края на всяка любов е така, мисля си, като черния край на стара лента преди The End на филма.

 

 

         ОЛИМПИАДА

 

         Когато се отварят-затварят внезапно очите ти, въздухът става коприна. И между две гънки виждаш невидимото или скритото за миг. Червена приглушена светлина, сърцето на свещичка, процепът на някоя врата, откъдето мъждука, полъх и шум на пръсти по варова мазилка, на къща плетарка при земетресение. Виждаш онези хартиени полилеи пред китайските ресторанти с изрисувани цветя и дракони как се поклащат. Сетне идват гласовете, стъпките, потръпването - ехо от отбор на стадион. Лицата само липсват.

 

 

         ПАРФЮМИТЕ НЕ СЕ МЕНЯТ

 

         На парфюмите им трябва време, след като си се напръскал, за да усетиш миризмата. Миризмата на парфюмите сещаш повече на друг. Когато смесиш миризми на парфюми много, вече нищо не долавяш. Истинските дами, казват, никога не сменят парфюма си. Всяка има своя, който й стои на кожата. Влизаш в магазин и пробваш - някои са по модата, на други им избират за подарък (татко или пък любимият), трети пробват много, но винаги с консултант. И ги пръсваш върху китката, където пулсът е, или върху лакмус.

 

 

         ТВОИТЕ КОТКИ

 

         Пет години вече, откак я взе. А днес се върна с друга. В началото очите й станаха съвсем зелени и зениците се свиха, нищо че бе тъмно. Съскаше й, разбира се, но не както змиите. А тя игрива - все около нея се върти, все с навирена опашка и извит гръбнак. Отдалеч. Сетне уж се сприятелиха - едната не обръщаше внимание на другата, а тя все я предизвикваше. Все по-нападателна. Но най-обичаше малката, когато й отворят, да се спусне и да изяде яденето й. Освен ако тя не се хранеше. Тогава само я дебнеше. Не заради коварството, заради йерархията.

 

 

         НЕПОНОСИМО УДОВОЛСТВИЕ

 

         Гъделът, казваш, е непоносимо удоволствие. Имам го на две слаби места - в слабините и на петите. На едните им викат така, понеже са най-слабата част от тялото, на другите заради Ахил, струва ми се. Чудя се, къде ли е гъделът на Земята, на Вселената, на моята къща. Дали изнесените балкони на еркер с четирите тона покрив отгоре, дали стаята на сина ми, която все се пука. И се разширява. Защото за теб вече знам, че гъдел нямаш. Колкото и да галя нозете ти, страните, в една игра между нас.

 

 

         ТЯЛОТО ТИ ГРАДИНА

 

         Тялото ти възбудено и отпуснато едновременно рохкава пръст. Разкопана градина, в която не стъпваш, но с ръце я работиш. Почистваш я от камъчета, от случайни тревички, заглаждаш я с греблото. Правиш ямички с пръсти или със специална за садене пръчка. Сетне по няколко семенца в дупка (както при животните), сетне я поливаш и се надяваш на хубаво време. И да не я отъпче кучето ти. Покрай оградата садиш от пълзящите - жив плет. Който обикновено е многогодишен и расте дори в съня ти.

 

 

         УСТАТА НА ПОЕТИТЕ

 

         Когато съм на концерт, гледам ръцете им - на пианото, на цигулката, на контрабаса, на тимпаните, на флейтата. Подобно на стоножки ръцете им. Галят те с крачета, опипват те, влизат в най-тънките ти части. Когато съм на литературно четене, също гледам ръцете им - подложени, притихнали, на някои треперят едва - лист от полъх на птица. И в ръцете им лист - денят, с няколко капки мастило да го успиват. Тогава разбирам, че не ръцете са важни, а онова, с което си играят - думите от устата им, устата на инструментите, които никога не обикват.

 

 

         ЕЛЕКТРОКАРДИОГРАМА
                  на Димитрис Аллос

 

         Нощем, когато пишеш и не виждаш буквите така разкривени, но ръката ти се движи равномерно нагоре-надолу. Когато пишеш, свил дланта си и из нея стърчи писалка, пускаща мастило. Здраво стискаш (казват, че юмрукът на всеки бил колкото сърцето му) и се молиш да не оцапа листа, ръцете ти оцапани до лакти чак. И трепери ръката ти от умора, от думи, писани на едно и също място, мокри думи, които правят вакуум. Докато не се отлепи някоя, докато не се изхлузи из листа, заспал. Право в земята.

 

 

         СЛАДОСТТА Е В СЛЪНЦЕТО

 

         Сладостта е в слънцето, горчивото в пръстта. Подобно на краставици, които близо до корена до късна есен не стават за ядене. Освен да ги консервираш. Подобно на кайсии, праскови, череши - онези, черните, не ти трябва карамелен бонбон. Вкусът на тялото загоряло, преди да си се потопил в морето, преди да си се изпотил на път за плажа, сутрин рано или на сдрачаване, когато притваряш очи, осмукваш ме, разцепваш ме с ноктите на пръстите си, за да извадиш костилката - това слънце наполовина зад хълмовете.

 

 

         КРЪСТЪТ НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

 

         Ето така ги намират убити жертвите - с разперени крака и ръце встрани. Така спят децата в най-сладките си сънища. Така, окачена на ченгел срещу теб, да се мятам при всяко твое докосване. На втвърденото тяло, разчекнато до гърлото чак. Ето така - с отворена уста, чакаща да пуснеш резето, да я затвориш - врата, блъскана от вятъра. Да я вържеш, както при зъбобол. Да стегнеш краката на агнето, след като си го напълнил. Крака на млада булка, която иска да зачене. Разликата между кръста на Леонардо и Христовия.

Електронна публикация на 30. април 2006 г.
Публикация в кн. „Седмият жест“, Цветанка Еленкова, Изд. „Захарий Стоянов“, София, 2005 г.
© 1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]