Елин Рахнев

проза, поезия, драматургия

Литературен клуб! Най-старото електронно списание за литература в България! | начало

 

МАЛКА ПРИКАЗКА ЗА КОЛЬО. К.

 

Елин Рахнев

 

          Тази, последната неделя, Кольо Карамфилов тръгна нагоре, метнал се на крилото на сив гълъб – таксито, с което винаги е искал да пътува без абсолютно никакво значение колко ще му струва. Развял огромен копринен шал някъде сред кипнали зелени облаци, с тъмни очила за залези и изгреви, тананикащ си неземното парче на Луис Армстронг What a wonderful world. Всъщност той много бързаше, защото имаше среща с Федерико Фелини, за да обсъдят някои неща около последните му кино идеи. Федерико отдавна чакаше тази среща, но Кольо К. все му връзваше тенекия. Обаче в последно време Кольо К. реши за себе си, че ще прави кино и звънна от къщата си в Садово на италианския маестро да изпият по чаша бяло вино и да си кажат пет приказки за това и онова, да се посмеят на живота. Пабло Пикасо също бе разбрал отнякъде, че Кольо К. ще се качва горе и побърза да си направи среща с него. Двамата се познаваха само задочно, но много се ценяха. Не изпитваха никаква завист помежду си, а само и единствено уважение. Приличаха си по много неща, но най-вече, че обичаха да рисуват на салфетки. Че усещаха графиката на сълзата и на самотата по един много специален начин. Че можеха дълго да рисуват организма на облаците. Че и двамата обичаха да обръщат с главата надолу канони, норми и подобни глупости. Може би заради всичко това връзката им беше много силна, въпреки че не бяха се виждали очи в очи. Докато си пътуваше нагоре с таксито-гълъб, Кольо К. непрекъснато си мислеше дали да звънне по един телефон и на Ейми Уайнхаус и на Джимито Хендрикс. И двамата бях негови хора, но все нещо се случваше и не можеха да се видят. Имаше една картина, която бе кръстил „Носачът на огромното цвете” и много искаше да я подари на Ейми. И все се удряше по главата, че бе подарявал толкова много свои работи на толкова много хора, а точно на Ейми никога. А с Джимито си имаха друга приказка – дълга, голяма, безкрайна. Говореха си късно вечер на чаша уиски, когато луната приличаше на китара, през специално измислен за тях скайп. И можеха да си бъбрят с месеци и години. Въобще, уж тръгна малко да отдъхне с таксито-гълъб, малко да се махне от приятели, неприятели, лицемери, предатели, от цялата обичайна човешка палитра тук долу… Но е повече от сигурно, че горе ще си направи хиляди срещи и няма да има време за почивка. А и само като разберат, че е пристигнал, ще настане страшна олелия, защото с него, около него няма как да бъде по друг начин - нито тук, нито там.
          Кольо К. още не се е обадил дали е пристигнал. Може с гълъба-такси да са спирали по най-различни места. Може нещо друго да се е случило. Но едно е сигурно – там, на пиацата горе, ще бъде голямо посрещане – музиканти, артисти, художници, поети, режисьори, философи, безбрежни аристократи, вселенски бохеми - ще го чакат всички онези, които през вековете промениха света, напукаха облаците, обърнаха метеорологията наопаки, разцепиха залезите, гравираха изгревите, подпалиха атмосферата, разлистиха луната, откриваха петите сезони, щурмуваха ботаниката, направиха от географията на сълзата наука, от архитектурата на самотата философия. Които прекосиха живота летейки единствено и само с ръце. И как няма да стоят на пиацата и как няма да чакат сивия гълъб-такси? Нали Кольо К. винаги си е бил един от тях!

 

 

 

 

 

Видео: https://www.youtube.com/watch?v=vEss38IGlqs

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. август 2014 г.
Публикация във в. „168 часа“, 2014 г.

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]