Посветен на всички онези,
които са надписвали книга някому...

         Господин Обрешков се прибра, като преди това дълго тупа на прага ботушите си от снега по тях. От кухнята се долавяше аромат на готвено и се дочуваше как жена му потраква със съдовете. Влезе при нея, тя остави кърпата, с която повдигаше капака на нагорещената тенджера и се обърна. Засмените й очи го целунаха непосредствено преди топлите й устни да повторят. Над тридесет години бяха женени, но обичта й бе все така сгряваща – като от старомоден роман с пожълтели страници. Господин Обрешков протегна ръка и остави торбата на масата. Тя тупна тежко и от нея издайнически се показаха краищата на няколко книги.
         - Още книги ли си имаме?
         - Ами само малко... Уж влизам само да разгледам, а то...
         Жена му само поклати глава усмихнато и се обърна към печката.
         След това господин Обрешков почисти масата, подсуши я, остави новите книги настрани, извади няколко стари от библиотеката си и бавно и тържествено ги постави върху масата. Предстоеше най-важният му ритуал – да ги надпише.
         Често разглеждаше стари свои книги, така както се разглеждат снимки, и дълго стоеше замечтан над някоя. Повечето бяха наследство от вече починалия му баща – грижливо надписани и запазени в много добър вид. „Добрата книга е като добрата жена, казваше баща му. – Потърсиш ли я, ще те утеши, ще въздъхне заедно с теб и ще ти вдъхне кураж.”
         Господин Обрешков винаги ги надписваше с името си и точния им адрес, за да не се загубят. Помнеше всяка една кога е била купена, при какви обстоятелства и това го караше да усеща особена връзка с всяка от тях. Понякога съседи и познати му искаха назаем една или друга книга, никога не им отказваше, макар да се случваше да му ги връщат разлепени и в окаяно състояние. Грижливо ги подлепваше след това и тихо страдаше, но никога не отказваше книга никому. „Книгата е затова, да се чете от много хора, а не да стои под похлупак”.
         Наследи любовта към книгите от баща си. Едвам се събираха вече в дома им, въпреки многото допълнителни рафтове, които скриваха целите стени. Пазеше на специална етажерка онези от тях, които му бяха подарени и надписани лично от баща му. Те го връщаха назад в най-хубавите му години, когато той бе жив и го учеше да чете. „Надписаната книга - казваше баща му - има собствен аромат. Към идеята на автора се прибавя и душата на онзи, който я надписва.”
         Господин Обрешков въздъхна дълбоко. Докато синът му Панчо бе малък, нямаше много възможност да е край него. Бяха съвсем млади с жена си и трудно се оправяха с парите. По цял ден бъхтеше в предприятието. Прибираше се смъртно уморен, лягаше веднага да спи и дори среднощният плач на детето им не можеше да го събуди. Така пропусна първите десетина години на сина си, после го направиха ръководител на обект и отново беше много зает, макар работата му вече да не бе толкова натоварваща. Синът му порасна, но някак встрани от него и между тях винаги съществуваше една неловкост, когато трябваше да поговорят за нещо. Като пропаст, която винаги се оказваше по-широка, отколкото изглеждаше непосредствено преди скока за преодоляването й и думите увисваха някъде по средата, неповярвали в способността си да достигнат до отсрещната страна. Плахи, несигурни и напълно обезсърчени, те неусетно потъваха в бездната на несподеленото. Като че ли двамата не се познаваха добре и той все се чудеше какво да си говори с него, как да го каже, без да изглежда мекушав. Понеже толкова много го обичаше и би направил всичко за него. Гледаше го отстрани и тихо му се радваше. Израсна красиво момче, имаше много приятели, търсеха го за всичко, виждаше го и с момичета. После отиде да учи в друг град и при кратките му прибирания съвсем не можеше да го познае. Не знаеше и как да говори с него. Като че ли с годините пропастта между тях ставаше все по-широка и непозната.
         Годините, в които Панчо беше при тях, бяха като хубава картина, която вече се беше разпаднала на съставните си части. Като пъзел, парчетата на който се въргалят наоколо. Господин Обрешков ги гледаше вяло, незнаейки към кое от всички да посегне. Образите върху всяко от парчетата уж бяха едни и същи, но формите и очертанията им бяха съвсем други, като от съвсем различна картина, цялостния вид на която господин Обрешков не знаеше.
         Често провеждаше с Панчо диалози наум, в които му казваше всичко онова, което би искал. В тези диалози понякога просто се шегуваха непринудено, понякога си говореха сериозни неща. Знаеше, че това е измислено, изкуствено, но само така успяваше да заспи спокоен. Представяше си как посреща сина си, казва му това или онова, но видеше ли го в действителност – нищо от предвиденото не се получаваше. Като че ли езикът му се заплиташе и каквото и да кажеше от онова, което бе намислил, щеше да прозвучи глупаво и не на място. А и синът му стана много различен. Прибираше се в стаята си, не искаше да разговаря за себе си, гледаше разсеяно. А към книгите отдавна не посягаше. Господин Обрешков винеше себе си за това. „С тая моя работа... цял живот така... Не намерих достатъчно време да си говоря с момчето си за книги. То не е виновно, сегашните не четат толкова, особено ако не са закърмени от малки.”. При едно от прибиранията на Панчо го заведе при любимата си лавица с книги и му каза, че това е най-голямото богатство, което може да му даде. Книгите бяха ценни, някои доста стари, с красиви, златни надписи. Панчо го слушаше разсеяно, взе една, разлисти я с разсеян поглед и я върна на мястото й. Позаинтересува се за цената й в момента и толкова. Нямал време да чете, много уроци и изпити имал.
         Господин Обрешков продължи да води диалози наум със сина си. Докато един ден го озари важна идея. Да надпише всяка от любимите си книги с името на сина си и да му напише някакво кратко послание върху титула на всяка от тях. Не го правеше от тщеславие, нито от страх, че ще бъде забравен. Усещаше как остарява с всеки изминал ден, синът им беше все по-далеч от дома им, дори и когато се прибираше. Искаше с всяко послание, оставено в книга, да вложи поне малко от себе си и синът му да усеща цял живот бащината му обич. А също и да му сподели поне малко от всичко онова, което прехвърляше често в главата си през всичките тези години. Думите от мислените диалози се тълпяха пред него с хиляди – ожулени, протрити от употреба, посивели с годините – гледайки го тъжно и укорително с големите си, изстрадали очи.
         Надписването на книгите се превърна в занимание, което изцяло погълна господин Обрешков и в което той вложи цялото си сърце и душа. Искаше всяко послание да съдържа в себе си неговото собствено пътуване към сина му, но върху крилете на идейната сърцевина на надписваната книга. За да може книгата и бащиното му отношение да са в симбиоза, крепяща и топлеща цял живот любимото му, вече пораснало дете.
         Помнеше как като малък, при сериозно негово провинение, баща му го наказваше да стои заключен в мазето им по няколко часа през деня, вместо да играе навън. Веднъж беше намерил едно малко, немощно птиче, паднало от покрива на сайванта им, което тайно занесе в мазето, за да може да го гледа, докато укрепне. През опушеното прозорче се процеждаше петно светлина, която осветяваше малък участък от пода, рязко контрастиращ на околния мрак. Поставяше птичето върху светлия участък, наблюдаваше го с часове как спи, как мърда с немощните си крилца. Хранеше го и го поеше с вода и това птиче му помагаше да забрави, че вместо да е навън с приятелите си, е заключен в мрачното мазе. Сега се чувстваше по същия начин. Животът му постепенно бе загубил устрема си, за да спре напълно и да потъне в безвремието на старостта. Без да може да вижда детето си. Разговорите на пейката с наборите не му бяха интересни, намираше смисъл единствено в надписването на книгите. Това беше нещото, което озаряваше всичко наоколо и придаваше пулс на спрялото време. Също както с гледането на полуживото птиче някога. Само дето сега птичето беше той самият, седнал на осветената маса.
         Стремеше се всяко послание да носи в себе си по някакъв начин духа на самата книга. Съзнаваше, че е глупаво и дори инфантилно да пише цели писма, затова искаше да се събере само в едно или максимум в две изречения. За да могат книгите след време да бъдат живи в ръцете на сина му, да им вдъхне топлотата от дома им и Панчо да се гордее с тях, а не да звучат като надписани от един вдетинен старец. Добавяше и кога са купени и откъде, като отбелязваше и особените събития, ако е имало такива при покупката. Вълнуваше се като малко дете, спомняйки си дадени събития и представяйки си впечатлението, което ще произведе всичко това у сина му, когато ги отвори. Така на някои, освен всичко друго, имаше написано и „Тази книга, сине мой, я подарих на майка ти, когато ти се роди. Никоя друга книга не съм държал с по-трепетни ръце”. Или „Тези приказки ги взех за теб, но така и не ми остана време да ти ги чета вечер. Четях ти ги наум през всичките онези години в предприятието. Прости ми, сине.”.
         На места сълзите му капеха и разваляха иначе безупречно гладката хартия. Вълнението му беше толкова голямо, че дори пропускаше подканата на жена му да вечерят, усещайки, че е на прага да измисли възможно най-точното послание за съответната книга. Жена му тихо следеше вълнението му, слагаше ръка на главата му и с нея отмиваше всичката му тревога от деня. Едвам успяваше да го придума да остави мисленето за после и да седне да вечеря.
         Понякога мислеше върху надписването на дадена книга повече от седмица. Какво да напише, как да го оформи, дори го скицираше на чернова. И всичко това беше като чудодеен мехлем, който облекчаваше раната му от годините на недоизказаност, вече не провеждаше мислени диалози с Панчо. Заспиваше спокоен, че е намерил решение да даде нужното на своя любим син.
         Малко преди да навърши шейсет и пет години господин Обрешков почина. Сърцето му не издържа. Жена му не го прежали – година по-късно си отиде и тя. Къщата запустя.
         Няколко месеца по-късно, мъж на около четиресет години разтоварваше от колата си кашони пред голяма антикварна книжарница в града. Управителят – червендалест, топчест човек с къси и дебели пръсти на ръцете – разлистваше книгите. Добре запазени, редки издания, но като ги отвори, гладкото му лице претенциозно се намръщи.
         - Навсякъде ли има такива драсканици, кой е драскал по тях.
         - А, да, старият е писал разни глупости. С годините съвсем беше изкуфял.
         - Тук пише адрес, име, в някои са надраскани разни мисли, коя кога е купувана...
         - Да, знам, и аз проверих няколко. Нали не е проблем това?
         - Цената пада много. Хората не обичат надписани книги, ако и да са антикварни.
         - Аз ги гледах, няма писано по корицата, а само по вътрешния празен лист. Не можем ли да го скъсаме и готово.
         - Може, така и ще направим, но цената пак ще падне заради това, че ще си играем да ги късаме. Листовете искате ли си ги обратно?
         - За какво са ми на мен – изсумтя презрително Панчо. - А ако аз сам си ги скъсам не може ли да не ми отбивате от цената. И без това ми давате жълти стотинки за тях?
         - Има ли късано, цената пада. Но ако сам ги късаш, ще ти отбия по-малко. Сядай и късай. И гледай да не личи много. Че ще ти ги върна обратно. И без това са дефектни с тея драсканици, направо не знам защо ги вземам.

върни се | продължи