Първа част

         С моите приятели от Пещера винаги сме били на мнение, че котловината, в която градът е разположен, създава усещане, че животът процъфтява в един амфитеатър.
         От западната страна Пещера е заградена от високите, почти равни била и ридове в посока Батак. Продължавайки на север - северозапад от Пещера тези височини граничат с курортните местности около летовищата „Дъното“; „Св. Константин“; „Първи комплекс“; „Втори комплекс“ и др. И започват постепенно да се снижават, достигайки главния път, който около километър извън населеното място се разклонява в посока Пазарджик на север и в посока Пловдив на североизток. Именно там е едната граница между високия балкан, предбалканските възвишения и тепета, които продължават да се „нижат“ далеч, почти тридесет километра на изток. Те носят общите историко-географски названия „Бесапарски ридове“ или „Бесапарски хълмове“. Полудъгата от тези ридове, която опасва Пещера (защото те се разпростират чак до с. Огняново, Пловдивско) начева своя завършек някъде на югоизток (където железницата прорязва път между част от тях, някога залесени от римляните и обезлесени на места на петна, а другаде цялостно от пожарите на османлиите и по-късно от разни крадливи бракониери и иманяри) към Брацигово, за да се вклини здраво (загърбвайки този път шосето в посока Брацигово, където се „здрависват“ двата ромски квартала, някога махали) във високите баири на юг, предшестващи Розовския и Равногорския балкани. Последните на юг- югозапад започват да се сливат с високите възвишения, предшестващи Новомахаленския и Фотинския балкани, които на свой ред пък преминават в Баташките възвишения.
         И ето ви завършен зелен пръстен, опасващ града околовръст! Разбира се, неравен във височинно отношение, но затова пък свидетелство за постоянното упорство на природата да създаде един завършен лабиринт, напомнящ ни ту формата, в която са подредени жилищата на племената в Южна Африка, ту на дворците в Кносос на о-в Крит в съседна Гърция, ту спецификата на някои български възрожденски къщи с централно огнище или с вътрешен двор. Въпросният амфитетър е щрихиран отчасти там, където възвишенията преминават в тепета над пътя за с. Радилово в посока Пазарджик. Именно там все още има каменни зидове, с помощта на които някога в незапомнено минало местните жители са подравнявали наклона на терена за да създадат условия на поне метър-метър и половина широчина и най-малко десетина метра дължина да се обработва земята за различни реколти. Стъпаловидни пътеки, също като нивата на агорите и античните театри. А в какъв тип древно или по-съвременно съоръжение е поместена Пещера тепърва предстои да разберем.

В пещерата...
...е тихо
                        виждаш
                         звук
           на
                        капка
варовик
                чуваш
                              сенки
                                           форми
           кристално
                                                         оголени

 

                        Тихо
пещЕрата
                            е
                                    в
           звук
                            от
                                    оголен...И
кристал...
                     ...и

 

               варовик

 

                            чуваш и виждаш
                                                          ... ФОРМИ

         /Гергана Златкова, „Литературен клуб“, 2012/

         Склоновете са слънчеви, а почвата подходяща. Така че освен прочутите лозя, с които е известен градът още преди да бъде наречен Пещера, там виреят и много други растения. От овошките, независимо от това, че наблизо има много иглолистни гори, както в много други южни български градове, вирее и смокиня. Показателно за близостта на границата между Умерено-континенталния и Субтропичния климат, само че с повече влага, идваща от Родопа планина и топлина от тракийското слънце. Май забравих да спомена, че Пещера е на границата, междата, или на „ръба“ между Тракийската низина и Северозападните поли на Родопа планина. Така че е спорно доколко е родопски или тракийски град, ако ще сме точни във физико-географско и картографско отношение.
         Но да се върнем към историята за името на града. Допустимо е през античността най-вероятно да е наричан от местните „Песапара“ или „Бесапара“ („Земя на бесите“, а някои са изговаряли този етноним като: „песи“ - от обеззвучаването на „б“ в „п“). Най-вероятно по-късно римляните са заменили тракийското „пара“ - „земя“ с римското „тера“, което също означава „земя“. Така названието на града се е променило от от Беса/ Песа- пара в Бесатера, или Песатера. Постепенно, след оставането на този район в пределите на Източната Римска империя, известна като Византия, с налагането на гръцкия език като официален в по-късните периоди, приемайки, че съвсем близо има не една, а множество пещери, както и доста скални гълъби, е възможно местните да са слели звукописа/ произношението на името на града на бесите с гръцкото название на скалния гълъб: „перистери“- перистер- Пещера. Други пък допълват, че това било или заради пещерите, или заради множеството пещи за железодобив и хлебопекарните... Ние можем само да събираме различните парчета от пъзела и да правим догадки. Но знайно е, макар и не навсякъде да е уточнено в съвременните учебници, че когато идват по тези земи славяните и българите, те заварват християни. Защото тази област, която по-късно, след Освобождението на България и началото на Третата Българска държава, ще бъде наречена „Румелия“ - „Земя на Източната Римска империя“, а народът „Рум милет“ - „римски народ“, попада в новите български завоевания, които по времето на хан Пресиян обхващат Родопската област. Останалото, до земите на днешна Албания, византийският император подарява на цар Борис I-ви, в чест на неговото кръщаване. Затова, че му става кръстник и че цар Борис му е кръщелник.
         Родопите са най-рано християнизираната част от всички днешни български земи. Тяхното население влиза кръстено в пределите на Българската държава. По-голямата част от това население са потомци на бесите и други тракийски племена. Заедно с македонците, които също са били романизирани и после елинизирани, те влизат в състава на тогавашната българска държава ведно със славяните и българите. И стават неделима част от българския народ. За римското и византийското господство по тези земи свидетелстват пътищата, разкопките, отделните предмети и наскоро възстановените горни нива на крепостта, извисяваща се на едно от тепетата в края на града, съвсем близо до споменатият вече път в посока Пазарджик. Която също носи името „Перистера“.

Светилището на Дионис

 

сред тумбести червени амфори
и буйни танци
звездите се оглеждат кротко
в съдовете с неразредено вино
до фибулите и сандалите
и никой смъртен там
не ще пристъпи
докато не се изпълнят
времената
докато не се
пречистят
човеците

         /Гергана Златкова, „Литературен клуб“, 2016/

         Казват, че градовете са по-устойчиви от държавите и затова имат по-дълга история. Пещера е едно от доказателствата за това. Дълъг и пълен с превратности е пътят на този град през пластовете на времето, като част от световната история. Не го наричам градче, защото Пещера е град от своето раждане като населено място. Пещера никога не е бил село. А най-вероятно е част от един по-голям град, чието име също така най-вероятно е наследил и скрил под звукописа и произношението си: Бесапара- Песапара- Песатера- Перистера- Пещера.
         В „Страници из Миналото на град Пещера“ авторите твърдят, че много от кварталите на нека да го наречем „подновения“ град са „стъпили здраво“ върху солидните основи на квартали и улици – част от някогашната Бесапара, чиято горна половина е била положена върху площта, която заемат днешните градове Пещера и Брацигово. Докато другата половина е обхващала землищата на селата, обиколени от „Бесапарските хълмове“ - Капитан Димитриево, Бяга, Исперихово, Козарско, Ново село, Огняново и др. И ние имаме основание да се доверим на това твърдение като вземем предвид находките от последните две десетилетия, а и от преди това. Макар че и до ден днешен Бесапара пази своите тайни, подобно на легендарното светилище на Дионис, което някои локализират в различни райони на Родопите, включително и в много от споменатите тук, места. Някога, през есенно-зимния сезон, като ученици посещавахме т. нар. „Зелено училище“ във вилната зона във възрожденски стил „Втори комплекс“. Спомням си как учителките ни организираха походи до различни места в гората и ни показваха уж случайно намерени предмети: „Ето част от дървен музикален инструмент! Вероятно е принадлежал на Орфей. Знаете, че не е свирил само на арфа, нали деца?“. И всички притихвахме в почуда и си представяхме приказни картини - как финия певец е заобиколен от нежни сърни и горди елени, плахи зайци, тромави, но развеселени мечки, пъргави катерици, гальовни лисици и рисове, укротени вълци, горски птици, радостно жужащи насекоми... А освен Орфей, тракиец е и Спартак, повдигнал духа на римските роби за въстание... А тук са живеели бесите и диите – меченосци. Те или някои племена, или народи преди тях, са направили рисунките в местните пещери, от които днес отворена за посещения на туристи е само „Снежанка“... И свирепи били бесите, но справедливи... По същия начин през пролетните и летните ваканции вечер, независимо дали около лагерния огън или в отделните квартали, укротени след игрите, всички си разказвахме чудати истории и местни легенди за най-древните хора, живеели някога по тези места и търсехме въображаеми съкровища в представите си. Или съвсем сериозно грабвахме инструменти и дълбаехме в някое набелязано за целта място. Особено усърден в това начинание едно лято беше Димитър Гьошев (бате Мишо) от кв. „Изгрев“. Той така ни насърчи и организира, че сигурно поне месец сме търсили части от керамична или дървена карта, както и стрелки, и други следи от по-трайни предмети, които ако не представляваха част от въпросното съкровище, то със сигурност ни насочваха към него.
         Разбира се, всички знаехме, че основите на блоковете в днешния кв. „Изгрев“ в източната част на града, с изглед към т. нар. Бесапарски ридове (над които често кръжеше селскостопански вертолет, придружаван от свирката на локомотива, потеглящ с тежък товар трупи, или рендосани и правилно оформени талпи, греди и други материали от местният ДИП към гарата), са разположени върху някогашно блато. Блато, което е било част от пресъхващо езеро. Неслучайно някои от жилищните блокове са изградени от бетон и тухли, а не от панели. Просто е трябвало да устоят на слягането, характерно за подобен тип почва. Сигурно днешните деца биха се учудили, ако случайно разберат, че преди около четиридесет години точно там, където сега има параклис и парк с люлки, хората са събирали бели охлюви за местните пунктове за изкупуване на билки, всякакви видове охлюви, гъби и други, потребни на фармацията неща.
         Върху езеро е било разположено и село Исперихово, езеро има и в Юбилейната пещера, а вероятно и в някои други пещери до Пещера, встрани от пътя в посока Батак. Не ще да е било населено тук само заради котловината. Имало е прясна и качествена вода, въпреки обилното желязо в почвата. В това бяхме убедени всички, докато не включиха други водоизточници към местния водопровод и не съсипаха тотално качествата на местната питейна вода.
         Като стана дума за пресъхващата или внезапно потъваща вода, няма как да не се сетя за внезапното потъване на водата във вътрешността на земята, вследствие на което се е оформило Чепинското корито на около 30 - 40 км на запад от Пещера. Вероятно така са се образували и минералните извори във Велинград. И има някаква връзка между минералната вода там, минералната вода в Пещера на някогашното опитно поле зад стадиона, близо до шосето за Брацигово и минералната вода в Брацигово. Не ще да е бил случаен интересът на римляните към тези места. Знайно е, че обичат топлите минерални извори и строят обществени къпални на такива места.
         Докато пътувам с влак или автобус и наблюдавам всички тези места все се питам „Как ли би изглеждала цялата панорама, ако се направи компютърна възстановка на всичко, с каквато отдавна „могат да се похвалят“ други древни градове“. И тези хълмове, които някак асоциативно, имплицитно или чрез алюзии провокират въображението ни да съпоставим всичко това с Пловдив, дори с Рим. Ах, тези хълмове, наречени „тепета“, ах, тези терми-къпални, наречени по-късно „хамами“ или „бани“...

Втора част

         Би било редно в исторически план да се спра и на периоди като византийското господство, а по-късно и на мястото на Пещера в Първата Българска държава. Най-вероятно ще го направя някъде другаде, защото все пак това е художествен текст, въпреки че съдържа много фактология и е близо по-скоро до очерк или мемоари, отколкото до чисто литературно съчинение... Но да кажем, че свободната форма на изразяване е някаква гаранция за литературността на този текст. Фактите са необходими до толкова, доколкото представям град Пещера такъв, какъвто го виждам аз, съобразявайки се с (или оборвайки) гледните точки на другите... Логиката тук се опира на фактите от историята, но не следва плътно хронологията на историческата наука. Вече споменах, че Пещера винаги от самото начало е бил град. Едно от доказателствата за това е, че никъде няма запазени местни фолклорни песни, нито пък фолклорни носии от селски тип. Разбира се, за района е характерно, че всяко отделно населено място има своите специфични носия, говор и песни... Но конкретно за Пещера, особено преди Възраждането и по време на Възраждането, няма данни битът, общественото и културното развитие да са били от селски тип. Проф. Хаджиниколов и съавторите му във вече посочената книга, посветена на историята на Пещера, посочват няколко документа, споменати грамоти, в които местни майстори ковачи и ювелири са отбелязани като дошли от село Пещера. Ако не ме лъже паметта едният документ е от Седемнадесети век от Бачково. И „село“ е изписано с ятова гласна, която се колебае между „Я“ и „Е“. Тогава под „село“ вероятно се е имало предвид „селище“, „населено място“, по-малко от големите градски центрове, където са били разположени административните сгради. Факт е, че за онова време, много преди да възникнат килийните училища на повече места, в Пещера е имало училище и местните жители са били образовани. Известно е, че в Пещера е имало хора, които са учителствали в други населени места. Със селскостoпанска работа, по отношение на растениевъдството или на животновъдството, местното население също не се е занимавало особено. Имало е занаяти. Основно железодобив и железопреработване, но и други. Османската власт е забранявала на местните да отглеждат свине, а поради различни причини не са се отглеждали нито едър рогат добитък, нито овце. Заради специфичния терен и заради издръжливостта си, са се отглеждали кози за месо през студените месеци. Преобладавали са постните ястия. Повечето зеленчуци са били доставяни от околните села. Местни продукти са били само някои овощни видове и грозде от лозята, обикновено от собствени градини. Макар и не непременно богати, повечето хора са били имотни.
         Що се отнася до Възраждането, особено внимание заслужават личности като Сотир - Спас Зафиров и братя Горови. Спас Зафиров е учител, преводач, методолог в преподаването на чужди езици, поет и просветител. Учителствал в Пазарджик, Пловдив и Калофер. Сред учениците му са били Ботев и Вазов. По негова инициатива започва честването на „Св. св. Кирил и Методий“ във всички училища - факт, който не се споменава в учебниците по история и до днес. Братя Горови са спомоществователи на хъшовете в Букурещ и Гюргево. Особени заслуги за това има по-големият брат Димитър Горов, който е приятел на Ботев, Стамболов и други видни възрожденци и революционери, съпруг на Иванка Кънчева, сестра на Ангел Кънчев. Жертвал е цялото си богатство в името на Освобождението на България. И за това почти не се пише в учебниците по история и по литература. Чудя се: „С какво ли е заслужила Пещера подобна забрава?“. Интересен факт от онова време е, че бащата на Горови - Иван Теохаров (Йоану Теохару - наричали са го така, понеже е бил осиновен от местни власи) е построил къща на няколко етажа с вътрешен хамам, т. е. с вътрешна баня. Нещо, което в някои големи градове на България, водещи центрове тогава и сега, не е било познато. Било е характерно само за конаците на властимащите. Така че това е още едно доказателство за градската среда в Пещера и дори за диктуването на определени модни тенденции в строителството, архитектурата и дърворезбата. Дърворезбата я споменавам, заради преселниците от Македония, донесли със себе си традициите на Дебърската школа. Имало е и строители, донесли традициите на Костурската школа (строителното училище в Брацигово е основано от костурчани през Възраждането). Но е известно, че пещерци тогава строят черкви в Пловдив, Пазарджик, Костенец и други места, придържайки се към стила на костурските си предци. А това ме подсеща, че е редно да споделя, че от онова време в Пещера съжителстват различни по етнос, култура и религия хора - българи (тракийци, родопчани, македонци, шопи...), турци, арумъни (армъни, грамощени, куцовласи или още цинцари от Албания, Гърция и Македония - южни власи), гърци, каракачани, евреи, роми и др. Между тях е имало и продължава да има разбирателство, приятелство и взаимопомощ.
         По-късно, след Освобождението, Пещера е околийски град, под чиято административна опека влизат много села от Родопите и Горнотракийската низина. Някои от тези села днес са превърнати в градове: Велинград (съставен от селата Чепино, Лъжене и Каменица), Батак, Ракитово, Брацигово и др. И съответно са административни центрове на села и махали, които някога са били част от тази обширна околия. Днес в община Пещера са само селата Радилово и Капитан Димитриево (С някогашно име Али Кочово. След Освобождението местните турци и турците от Главиница (дн. квартал на гр. Пазарджик) се заселват в село Нова махала (Ени Махале), днешна общ. Батак. А в Капитан Димитриево се заселват хора от Славовица и други тракийски села.), както и курортните местности в т. нар. Пещерски балкан (курортно селище „Свети Константин“; местността „Дъното“ до стената на яз. Батак и др.).
         Всъщност, може би, е редно да уточня, че като някогашен административен център Пещера е била повод за злорадство и злословия от жителите на някои от съседните селища. Не особено основателно, заради това, че градът е спасен от грабеж и опожаряване през Априлското въстание от местния управник Осман Ефенди, пещерци са заклеймени като „предатели“. Злорадството на местна почва още съществува. Ще спестя името на населеното място, където миналото лято уредничка към музей си позволи да разказва небивалици. Жалко, че нямах камера, за да снимам каква беседа изнесе, разчитайки на това, че посетителите вероятно не са отваряли и страница от историята на древните общества или от местната краеведска литература.
         Проверявайте винаги информацията, която получавате и източниците, от които я получавате!

Трета част

         Често се питам, дали, когато мислено изреждам поименно църквите и параклисите в Пещера, не забравям нещо важно. И пред очите ми изникват картини от честванията на Цветница, Великден, Коледа, Гергьовден и други православни празници. Най-интересно ни беше като деца по време на службата, предшестваща Великден, да отворим вратите в дъното и скривайки се от погледите на всички, да се изкачим тайно по стълбите на второто ниво, където иначе, ако следваме традицията в другите черкви, би трябвало да са певците от църковния хор. Само че на нас ни беше позволено да се събираме там и да се преброяваме като пилци - кой е там и кой липсва. Малко по-късно някой от родителите идваше горе и казваше на своето дете: „Тони, тука ли сте, с Мимето? Добре, добре. Стойте тук, пазете тишина и гледайте службата отгоре!“. Ние тихичко си говорехме, разглеждахме иконите и стенописите, които обсъждахме, докато траеше шумотевицата от влизащи и излизащи хора, преди свещеникът да запее основната част от тържествената литургия.
         Тогава, който иска излиза навън, за да може да се включи в шествието и обиколката на църквата, а другите остават горе и с ума, и със сърцата си се включват към посрещането на Възкресение Христово. Навън всички се опитват да запазят спокойствие под ясното небе, сред аромата на здравец, ружи и други пролетни цветя, треви и билки, боята на прясно боядисаните яйца, прясно замесените хлябове и постни сладки, примесени с благовонието от миро, тамян, ливан и пламтящи восъчни свещи. Ще се чуят гласове с поздрави между хора, които отдавна не са се виждали, редовните въпроси и отговори: „Здрави ли сте?“; „Как сте?“; „Как са децата?“, „Кога ще ни гостувате, че не сме се виждали отдавна?“ или някой ще сподели, че е успял да си намери свещи от Йерусалим, за да почете веднъж някак по-достойно Великден. Пръстите на мнозина винаги са изцапани с восък от горящите свещи, независимо дали пазят пламъчето с шепи или със специално приготвени кофички и чашки с пробити дъна, през които прокарват цилиндричните свещи. Някои остават в черквата за служба до сутринта, а други, по съседски, се насочват към кварталите, в които живеят. По улиците, обсипани с мирис на цъфтящи дървета се изнизват групи от хора със свещи в ръце, пазещи пламъчетата до вкъщи, където в купичка с брашно, ориз или вода оставят свещта да догори. Най- хубаво било човек да успее да внесе пламъчето от Божия храм в своя дом.
         Разбира се, че описаното тук се случва на много места в България, но всяко населено място има свой специфичен дух. Същото може да се каже и за Пещера. Празничността е подсилена от южният полъх, от връзката със земите, по които някога са стъпвали християнските апостоли, откъдето са дошли тук предците на мнозина, прогонени, че са се самоопределили като българи или търсейки по-добро място за живот и препитание. Това си личи и от жаждата за учене у децата, от интелектуалното общуване между отделните хора, от разискването на интересни въпроси от областите на различните науки, изкуството и културата.
         В Пещера хората са ученолюбиви. Неслучайно някога градът се е славел със собствена традиция в училищното образование. Не е случайно и че оттук някога са излезли учени и откриватели. Някои от тях са получили научни степени и титли, а други - световно признание. Разбира се, може да се каже, че по отношение на това в града има известна скромност. Знае се, пази се, предава се от поколение на поколение, но някак... Държи се на това, човек да не се откроява съвсем измежду другите. С цел да не се възгордява, или... Може би, затова е пословичен някогашният диалог между по-младия и по-възрастните пещерци, в който по-младият поздравява по-възрастните с: „Добър ден, господине! Добър ден, госпожо!“, а те му отговарят: „Господине, госпожо, а магарето кой ще го пасе?“. С други думи: Ако имаш работа, върши я, не се стреми да изпъкнеш много-много. Но тази скромност или по-точно умереност, за някои добродетел, в един момент от други бива възприемана като вид надменност, еснафщина. Това не трябва да бъде повод за сърдене. Градът се е съхранил до днес именно заради тези качества, които някои биха определили като пороци, а други - като добродетели.
         Някога трите основни големи черкви, в които се събираха отделните квартали за църковни служби бяха „Св. Петка“; „Св. Богородица“ и катедралният храм „Св. Димитър“. Параклисите работеха в определени дни и на празниците на светците, на чиито имена са наречени. Сега има повече работещи черкви и един малък метох „Св. Спас“. „Св. Петка“ е може би една от най-старите черкви, като се изключат онези, които са били разрушени по обстоятелства, наложени от времето, останали в историята („Св. Никола“; „Св. Марена“ (така се изговаря името на света Марина сред местните, макар според други, това да е името на света Богородица в македонската литературна норма)). „Св. Петка“ е вкопана в земята заради някогашните закони от османската власт, но е построена от турчин, чието дете прогледнало от водата на свещения за местните християни, извор. Днес на мястото на извора има чешма. Освен всичко друго, известно на местните пещерци, специално от тази черква у мен са оставили спомен срещите и разговорите с един възрастен клисар. Той ми позволи да прочета няколко реда от свещените книги и ме попита от къде са родителите ми, бабите и дядовците ми. Беше му направило впечатление, че за годините си можех да чета текстове, чиито букви не се изучаваха в училище и макар че не знаех граматическите правила на тези текстове, аз добре ги разбирах и тълкувах. Тогава ми каза, че силата на човек е там, където са му корените и че ако имам някакво знание днес, то е от там, откъдето са предците ми. Няма как такова знание да бъде получено в училище и щом не е преподадено и обсъждано в семейна обстановка, то ще да е наследено.
         Действително Пещера не е град, в който може да се каже, че местните имат далечни родословия в миналото. Най-местните са потомци от няколко поколения преселници или от хора, дошли от съседните градове и села. Потомците на старите пещерски родове живеят в София, Пловдив и други големи градове. Последните преселници са от края на 70-те, средата на 80-те и средата на 90-те години на ХХ в. Някои идват и поемат в друга посока. И малко хора се сещат, че те най-вероятно са получили образованието си в града, пазещ парчетата от пъзела на традицията, унаследена от Москополската, Атинската и Солунската възрожденски школи. Въз основите на този пъзел е надграждано с прибавянето на традиции от други училища в Османската империя, Франция, Германия, Русия. Има съвсем забравени учени, като културологът Янко Янeв. А в биографията на други, като Димитър Пасков, откривателят на „Нивалин“, често пропускат името на Пещера.
         Сякаш от спецификите на някогашната столица, върху която е разположен (Бесапара), градът е наследил именно това - да привлича нови и нови хора, за да поддържа животът и развитието си и да оттласква други хора другаде, където ще имат по-добро развитие и ще дадат от знанията или занаятите си на повече хора. Сигурно не е случайно и това, че когато ми се отдаде да посетя за пръв път Солун, по пътя, след навлизането в територията на Гърция, аз не усетих да има особена разлика в начина на разположение на селищата и архитектурният стил на сградите. Същото чувство изпитах и когато разглеждах фотографии и гледах клипове с пейзажи от Крушево и други селища в днешна Република Северна Македония. Но като оставим улиците, регулацията и сградите, можем да добавим и духът. Сякаш и той е същият.
         Някой, може би, ще се засмее добронамерено и снизходително, ако споделя, че съм усетила част от този средиземноморски дух, наблюдавайки определени възрожденски къщи с южно изложение и специфично разположение и пропорции между прозорци, чардаци, греди, ръбове и други дребни детайли, в Смолян. Споделяйки това на местни познавачи на историята и старините, винаги съм получавала отговор: „Не, тук бъркаш! Това е архитектура, характерна за планината в тези и тези села“. Само че по-късно се оказва, че в „тези и тези“ села има някогашни преселници от Гърция и Македония. Дори и евреи има. Солунски евреи. Малко е трудно да обясниш на другите какво означава да те води интуицията и едно такова усещане за времето и формите, което е характерно като стил на описание у автори като Марсел Пруст. Едно пътуване във времето, в което се улавят процепи, в които се съдържат мигове, докосващи ни до вечността.
         Човек не принадлежи само на едно място, а Пещера е нещо като кръстопът, който дава на установилите се за по-дълго или за по-кратко време там уют и спокойствие. Но същевременно им подсказва или направо им заявява в лицето, че не са местни, че има още неща, които могат и трябва да научат за себе си и за хората и обратното - за хората и за себе си. И така им дава тласък за развитие, за едно непрекъснато търсене и намиране на отговори. Всеки е там, където трябва да бъде в определен момент и с хората, с които трябва да бъде. Така че "моята Пещера" се оказа някакъв път към помъдряването, към израстването в себе си. Когато от дистанцията на времето и разстоянието се случва да си спомням отделни моменти и преживявания, цялата сръдня от някогашните дребнавости и недоразумения се е изпарила и потънала в мъгла или се е заличила. Защото има един момент, когато човек трябва да приеме светът такъв, какъвто е. А заедно със света и други неща, които са част от него, като Пещера. И, разбира се, да прецени степените на общуване, които може да си позволи.
         В центъра на пода, под купола в храма „Св. Димитър“ има кръг в който е изобразен орел, също както в църквата в Бачковския манастир има изобразен гълъб. Освен плочите с имената на героите, дали живота си в Руско-турската война, Балканските войни и Световните войни, на дарителите от град Пещера, във въздухът се носи някаква тайнственост, свързана с моментите от историята на града, с неговия дух. В близост до мястото, където е построена черквата в старо време са живеели тежки пещерски чорбаджии. Интересно е да се прочете за различните местни предания, разказващи кой е дал пари за построяването на черквата, кой я е построил и как е успял да се съобрази с условията, налагани тогава от османската власт и същевременно да изгради толкова голям храм.

Tопоси

 

В диплите на планината
са разпилени
космически паяжини
от електрически съзвездия.
Искрящо бели паяци тъкат
нишки в мрака.
Автомобилните фарове
издайнически прорязват
невидимите реки от улици,
изтичащи в шосетата…
Стърженето, грохотът…
барабаненият ритъм
се разстилат
механично по
релсите на времето…
Времето, което
сякаш не е
себе си.
Влакът –
допотопен динозавър -
се влачи
като стоножка
между географски точки
и вселени…

         /Гергана Златкова, „Литературен клуб“, април, 2016/

Четвърта част

         През пролетта и лятото преди двадесет и повече години улиците и площадките бяха пълни с деца, които или играеха на гоненица, замръзванка, криеница, или уморени от подвижните игри, седяха кротко на пейките, играейки на развален телефон, на филми, на асоциации, или си разказваха филми и смешни вицове. Някой услужливо предлагаше на приятелчето до него да хапне от филията с нещо вкусно отгоре - мармалад, лютеница, масло или олио с чубрица... Или почти всички чоплеха слънчоглед, стиснали го в шепите - купен със стотинките от касичката или подаден от приятели след разменени въпроси и отговори:
         - Искате ли да ви сипя?
         - Сипи на мен!
         - Сипи и на мен!
         - И на мен!
         - И на мен!
         - Благодаря!
         - Благодаря!
         - Благодаря!
         ...
         По същия начин се разпределяха пуканките, солетите, бонбоните „Снежанка“ и „Теменужки“. Някой отхапваше от шоколада/ марципана или друг вид предложен му десерт, ако нямаше поотделно за всички. Дори панаирните памуци и сладоледите се разделяха между всички. Ако някой беше по-упорит това, което хапва, да е само за него, задружно бе заклеймяван като „Скръндза“ и му бе подвиквано: „Хайде, махай се оттук! Да ни дразниш ли дойде? Като не искаш да ти искаме, яж си у вас!“
         Иначе 00:00 часа ваканционно време си беше традиционно за печене на картофи, чушки, сланина и каквото всеки вземе от вкъщи (с разрешението на родителите) до камъните в естествената природа, всред все още незастроените с площадки и гаражи междублокови пространства. Някъде, по-нататък започваше краят на квартала, където или имаше диви дървета с плодове, или места за интересни игри през деня. „Дай едно кръгче с колелото/ лагерната количка/ скейтборда/ ролковите кънки/ ролерите (а през зимата: с шейната/ каика (местен вид шейна за момчета)/ кънките и ските), моля те!“ беше също толкова често срещано в общуването и споделянето на нещата, с които някои разполагат, а други - не. И покривите на блоковете вече не стават за нощно наблюдение на астрономически явления, защото са заети от огромните антени на разни компании за интернет или за мобилни услуги.
         Понеже беше страшно горещ ден, реших да се разходя пеш до центъра на града в късните вечерни часове, които също се оказаха особено топли, за разлика от други години или просто тогава така ми се е струвало.
         Посрещна ме тишината на улиците. Децата ги нямаше за сметка на удобно паркирани лъскави автомобили. Не само в квартала, от който започна разходката ми, но и въобще по улиците и отделните квартали до самия център. Нали все пак една значителна част от децата в този край на града учехме в едно училище и въпреки, че не бяхме от един квартал, често си гостувахме и играехме в отделни дни на различни места. И там беше пусто. И там същите лъскави автомобили. Нямаше и поне две- три деца да скачат на дама, на ластик, да играят с топка или да седят на пейките, в очакване бабите и дядовците им или родителите им да ги извикат да се приберат. Само двама-трима пешеходци, прибиращи се от работа или от някъде другаде.
         - Ами ти не разбра ли? - сподели наскоро една позната - То в града останаха повечето само пенсионери. Затвориха много места за работа и много учреждения. Градът опустява. Всички са или в големите градове, или в чужбина.
         Не повярвах! Но с всяка крачка по паважа (все още има и такъв и то доста добър) се убеждавах, че това, което всички казват, е истина. Вечерта, като по поръчка, силно ухаеше на липа. А местата, които детето опознава и постепенно прекрачва стъпка по стъпка със своето порастване (защото порастването му е гаранцията, че ще му бъдат позволени места- да се движи без придружаващи го по-големи там), оживиха спомените за времето, когато на път за училище или на връщане оттам, децата се смееха, биеха се закачливо или доста разгневено с чантите, задружно беряха от сливите и черешите, изпречили им се по пътя, или спореха какво са направили героите от снощния филм, дали има извънземни, от какво естество са, кои държави в света имат най-добри космически ракети и кораби, колко време ще трае самоподготовката с уроците вкъщи и къде ще се събират да играят след това.
         Тогава нямаше лаптопи, смартфони и таблети. За кратко някой заставаше пред електронните игри, но беше по-интересно с пластмасовите маски на различни приказни и анимационни герои. Детските джапанки също бяха изрисувани с такива герои и изработени от различни цветни пластове - с кеф да ти ги купят, с кеф да си ги носиш поне две години, ако не ти станат малки.
         Центърът също беше пуст тази вечер, отстъпваща място на нощта. И тези люлки не са като металните люлки от детството, с които детето да си позволи да се люля силно, така че да се „зафятка“ (както обичаха да се изразяват най-вече момчетата), стъпвайки с крака върху тях. Нито пък светещите автомобили и кончета с разни мелодии и песнички могат да създадат същото усещане както виенското колело, въртележката за по-малки деца с кончета, автомобили, велосипеди, други удобни места за сядане и возене и други въртележки от онова време.
         Някаква изкуственост, някакво примирение, някакво нехайство и въобще странни неща витаят в българския въздух. През деня малко училищни дворове могат да се похвалят с детски смях след часовете, с играещи футбол, баскетбол, волейбол или народна топка, деца, както и други, които през това време използват лостовете и успоредките навън. Липсват и много - много други игри. Училищата се пазят от гардове, че току-виж някое дете не реши да счупи или открадне нещо от двора. Не вярвам, че децата са много по-различни от децата преди. Може би, трябва да им се гласува повече доверие и да им се покажат и другите, по-подвижни игри. Навремето учениците от различни училища си уговаряха състезания - футбол, баскетбол или народна топка между различни класове. Това беше един от начините да познаваме почти всичките си връстници от града, с които се засичахме или на летните лагери, или по-късно по дискотеките (е, не много по-късно, ние ходехме на дискотеки в седми клас и бяхме достатъчно разумни, за да се прибираме заедно и да не си позволяваме излишни волности), а после станахме колеги, добри познати и приятели. Сякаш и времето тогава течеше по-бавно.
         Именно затова си мисля, че във всеки квартал във всеки град трябва да има достатъчно широко игрище, където децата да играят свободно с топка, или с ракети федербал и тенис.
         А изводът от всичко написано дотук, е че някак постепенно определени удобства крадат от пространството в света на децата - паркингите пред къщите и блоковете, излишните постройки, огромните, не особено полезни за здравето, антени, затворените за следобедни и вечерни игри дворове на училищата. Липсата на места за игра гони децата също като врабчетата от населените райони. Едните няма къде да играят, а другите - къде да гнездят.

         (На град Пещера, където мина значителна част от детството ми)