Пиесите на Константин Илиев са новост за българския театър и литература. Това се дължи както на богатия жизнен опит, разностранните интереси и образованието на техния автор, така и на неговия творчески светоглед. За разлика от повечето свои съвременници, Константин Илиев не обвинява, не осъжда, не възвеличава, не обслужва нечии интереси. Подобно на лекар, той изследва симптомите, за да установи болестите на обществото, поради което често го сравняват с Чехов.
         Преминал и през школата на Брехт, в своето драматургично творчество, Константин Илиев съумява да запази известна дистанция от проблемите, когато ги представя, не заема крайни позиции по отношение на гледна точка, време и място на развитие на действието. По този начин той успява да събуди у зрителите и читателите различни асоциации и да ги провокира към размисъл. Това естествено не намалява остротата на въпросите и конфликтите в неговите творби, които в известна степен са близки до драматургията на Ибсен и Стриндберг.
         Запазили своята идентичност, но с нов съвременен прочит и осмисляне, в творчеството на разглеждания автор оживяват Лора и Яворов, поп Кръстьо и Левски, характерите на Одисей и Пенелопа, Прометей и Йо. По същия начин е представен и Куцулан в пиесата „Куцулан или Вълча Богородица“. Изваден от забвението и отърсен от прахта, Куцулан е необходимият отговор на вечните въпроси, който ще предизвика нови въпроси, водещи до причинно – следствените връзки между събитията.
         Отново се сблъскваме с проблемите на личността и обществото, предизвикани от погазването на хуманните ценности. Докато алчността, лакомията, хищничеството и липсата на доверие и любов водят до нелепа смърт в „Одисей пътува за Итака“, а ревността и надменността в „Нирвана“ до семейна драма с фатален завършек, то в „Куцулан или Вълча Богородица“ всички проблеми взети заедно са причина за зловещ хаос в обществото и човешката душа.
         На преден план са представени катастрофата на сина, който се е завръщал у дома и неговата майка, която все още го очаква. В унисон с цялата картина е посрещането на Архангеловден, посветен на светеца, който отвежда душите на умиращите в отвъдното, а също така и студът, доведен от самотата, предизвикана от недоверието. Сезоните са в преход от есен към зима; синът е в преход, очаквайки смъртта; майката е в очакване на своя син и на местния селски пияница-удушвач Вълко Куцулана. Всички са в очакване на последния ден от Вълчите празници, представен като Куцулан- свиреп вълк, който влачи заклещената си в капан нога.

Катастрофа (причина) – Очакване (преход) – Катастрофа (?!следствие)

         Постепенно катастрофата придобива измерения на катастрофа на личността и обществото. Очакването на Куцулан е представено с характерния за готическия стил пирамидален похват: Ужасените образи на ужаса, очакващи големия ужас, разкриващ се в техните настроения и диалози. Колкото е по-дълго очакването, колкото е по-голям страхът, толкова по-страшен е и Куцулан. Очакването на Куцулан е подобно на очакването на Годо в пиесата на Самюъл Бекет. Изградена до голяма степен на принципите на абсурдната драма (с разпокъсани сюжет и композиция, липса на точно установени характери и лица, абсурдните реплики и диалози), тази пиеса със своята философия е отрицание на същият този абсурд.
         В своята книга „Театърът на Бунта”¹ (11;12), американският изследовател на модерната драма Робърт Брустийн представя театъра на бунта като изобразява следната картина: Свещеник сред пустош, който прави комични движения и гримаси пред криво огледало, наблюдавайки сериозно и внимателно себе си. После свещеникът (авторът) обръща това огледало към публиката, която е ужасена от кривото си отражение, а след това той насочва огледалото към пустошта.
         Първото действие е характерно за месианското направление в театъра на бунта. Следователно не е случаен фактът, че действието в “Куцулан или Вълча Богородица” се развива на място, близо до родното село на Константин Илиев – описаният триъгълник, който е образуван от пресичането на шосетата Ловеч – Троян и Ловеч – Търново и мислената права, която ги съединява, с опорна точка – хълма Хисаря². (7;9)³, (118;119). Имената, споменати в пиесата, са имена на хора, свързани с историята на това място⁴. (7; 9)
         В процеса на очакване постепенно всички откриват, че се казват Вълко и са потомци на Вълко. Вълкът е характерен образ за бунтарството със своята непримиримост. В този момент огледалото е насочено към публиката, която вижда кривото отражение на своето лице и се опитва да оправдае уродливостта и жестокостта. Разпокъсаните, нецензурни разговори показват в изкривен образ душевността и възприемането на света от същата тази публика. Смъртта е настъпила духовно, а след това физически. Липсва Бог, липсва любов. Това е причина поколенията след тях да допускат същите грешки до безкрайност. Може би това е дало основание авторът да избере Куцулан като огледален образ, върху когото да бъдат хвърлени обвиненията за всички грехове и престъпления: Убийството на таланта – изразено, чрез обсъждането на удавилият се във водите на Дунав млад архитект; Лакомията, подтикнала монтьора да извърши некачествен ремонт на автомобил и да предизвика катастрофа, довела до смърт; Развратът и властолюбието, довели до смъртта на местните борци – анархисти и комунисти, офицерите и двамата студенти; Ревността и злобата, превърнали затворника в убиец на предполагаемия любовник на неговата съпруга, предизвикал катастрофа и смърт, чрез стрелба; Пиянството и невъздържаността на тракториста, подтикнали го да отнеме живота на своя колега. Социалният бунт, изразен чрез насочване огледалото на първия ред, първото стъпало на обществото – човекът, а след това нагоре – семейство, приятели; до най високите стъпала – чиновници и политици.
         Пристигнал от пустошта Куцулан се оглежда в собственото аз, т. е. в огледалото (екзистенциален бунт), за да разкрие същността на звяра, който живее в естеството на създалата го природа. Доброто и злото не са разбираеми за вълка. Той живее, воден от своите инстинкти. Тези понятия са съществени единствено за човека, за когото е характерно мисленето, отличаващо го от всички други същества на Земята.
         Оттук възникват въпросите и предположенията: Дали за удобство на хората, свикнали да живеят скотски, неприемащи критика, е набеден вълка? Кое кара близките ни да се месят в личния ни живот? Защо майката няма да приеме новата любов на своя син? Защото тази любов е станала причина за неговия развод? Или защото, както пише Антон Страшимиров, само за българите от всички европейски народи е характерно свекървата да създава семейни проблеми? Не е ли грях, прекалената строгост в морално отношение – грях, събуждащ страх и непокорство? Доколко е приемливо да се съобразим с желанието на нашите близки, които могат да доведат до унижения и унищожаване на човека?
         На този въпрос, предавайки на змията човешки черти и срещайки я с върколак, Георги Алексиев е дал един от многото отговори в своя роман „Върколакът“. Грехът, извършен от любов между човек и змия, дава облагороден плод без физически и нравствени недъзи в лицето на Катерина. Симон не съзнава какво върши с хищническата си природа на върколак, сеейки смърт и паника. По този начин той сякаш отмъщава на обществото затова, че е допуснало кръвосмешение между родителите му, които са първи братовчеди. Повлияли се от користните цели на своите роднини и изпълнявайки заповедите на родителите си, родителите на Симон извършват по-ужасен грях от греха между човекът и змията (реминисценция на първородния грях).
         Нападателят е жертва на насилието на другите и насилието на собствената си хищническа природа. Кръговратът на този процес е непрекъснат поради насилието, което ражда насилие. В поемата „Септември“ Гео Милев е представил също философски този проблем. Вековната злоба на роба е обречена, защото се ражда от мъртвата утроба на нощта. А утробата на нощта е мъртва, защото злобата е нейна рожба. Гибелният гняв на Ахила унищожава жертвите на тази вековна злоба. Но тъй като гневът е израз на злоба, възмездието наказва и жертвата на гнева – Ахил. Тук се открояват моралното и християнското, изразени със средствата на експресионизма и хуманизма. Три пъти се скандира: „Долу Бог!“, но в името на човека, в името на ценностите, създадени от Бога, следователно в името на Бога. Защото едно от посланията на Христос гласи, че този, който обича човека, обича и неговия създател.
         Илюстрираните примери от творбите на Г. Алексиев и Гео Милев имат тясна връзка с принципите, заложени в основата на идеите и идеалите в „Куцулан или Вълча Богородица”.
         Куцулан е символ на древните традиции и обичаи, защото вълкът е почитан като божество от индоевропейските и азиатските племена. Чрез образа на Куцулан, авторът подхожда в духа на месианското направление, създавайки образ над Бога. Бог е съвършен, човекът и звярът са съвършени в своето несъвършенство. Същевременно авторът е подходил и в духа на екзистенциализма, чрез образа на звяра, който няма сили да пренебрегне хищническите си инстинкти – твар порочна.
         Злото е зараза – този, който е станал свидетел на злото, по-късно се проявява като нападател или жертва от страх.
         Във въпроса, свързан с установяване посоката, от която идват вълците, имплицитно е вмъкнато предположението, че гражданските войни в Румъния и Югославия са повлияли съществено върху психиката на българското общество в периода на преход към демокрация (113)⁵. Метафорично видимите страни от триъгълника могат да бъдат представени като видимото зло на войните в Румъния и Югославия, а невидимата права е невидимото, но съществуващо зло в невоюващата, мирна България. От тази страна е факт само ръбът, на който се крепи обществото. Образите на убиеца, използващ телефонен кабел, за да удуши своята жертва и на старицата, очакваща своя нападател с брадва зад вратата, са характерни за началото на 90-те години на миналия век в България.
         Страхът събужда злите фантазии в най-скритите кътчета на човешката душа. Представен по реалистичен начин от Хайтов в разказа „Страх“ като кошмарна нощ, този процес е непрекъснат и в „Куцулан или Вълча Богородица“. Но тук, в кошмарната нощ, присъства белотата на зимата, а действието е заместено от очакването. Подобно на Антон Страшимиров, който е открил формула на ужаса, предизвикан от човешките страсти, в заглавието на пиесата “Вампир”, Константин Илиев е изнамерил философска формула на страха в заглавието “Куцулан или Вълча Богородица”, с което потвърждава сентенцията: „Страшен е само страхът!“⁶.
         За разлика от абсурдния образ на голямото нищо в лицето на Годо, Куцулан е натоварен с различни и противоположни по смисъл значения. С приемането на християнството вълкът започва да се възприема като демонично същество поради свирепостта и непокорството си⁷. (110) По- късно, съчетавайки фолклорните-езически традиции с православието, българите представят св. Сава ⁸(86) и св. Мина⁹ (334; 335) като куци пастири на вълците и ги наричат Куцулан¹⁰ (80; 82). Това се дължи на съвпадането на последния ден от вълчите празници – Куцулан с честването на празника на един от двамата светци. В някои краища на България, Куцулан съвпада с Въведение Богородично, поради което е наречен още Вълча Богородица¹¹ (334: 335). Разглеждайки функциите на тези светци, ние ще установим, че Куцулан е андрогинен образ, поради светеца и светицата Св. Сава, наречени с общото название Св. Андрогин¹² (86). Името Сава води началото си от ‘събота’ – ‘ден на бога’ и Саваот- ‘изначалният бог-отец’. Св. Мина е закрилник на майките, чудотворец, лечител, закрилник на пътниците, войниците и изгубилите някаква вещ. Със своето съществуване Св. Мина (Куцулан) свидетелства, че нищо не е изгубено¹³. Придобивайки този философски образ, Куцулан е едно отрицание на абсурда и нищото. Той е и добро и зло, бог, човек и звяр, видимо и невидимо, мъж и жена – същество в преход, същество в очакване на своето развитие.
         „Куцулан“ е изградена на принципите на антитеатъра и в нея присъстват митологични образи. От което следва, че ако в „Куцулан“ Режисьорът не бе решил, че злото трябва да съществува, за да съществува и доброто, то можеше да се появи и един ужасяващ жанр – Антиприказка. С добри или лоши герои, приказката си е приказка. За нея е характерно отчитането на причинно – следствените връзки в пространствено – времеви аспект. Невъзможно е да съществува Антиприказка, защото това би означавало край на света. Приказката води началото си от мита, а митът е свързан с историята на света. Отричайки себе си, казвайки, че добро и зло не съществуват, Куцулан обезсмисля живота и отрича мита, като по този начин обезсмисля и себе си като мит.
         С тази си пиеса авторът показва, че няма намерение да унищожи мита, като демитологизира определени герои. Точно обратното, мита е необходимост за хора на изкуството като него и режисьора от пиесата.
         По интересен начин са съчетани действащите лица в пиесата. Трима мъже и три жени, които се въплъщават в характери на различни личности, представени в съзнанието на катастрофиралия като плътeници, вампири и други демонични същества на възраст 33 (мъдра, зряла, христова възраст), означени като страни на геометрична фигура: ЖА, ЖВ, Старата Жена, съкр. СЖ и МА, МВ, МС. В равностранния триъгълник трима мъже и три жени на възраст двойно отразено число: 3 са изградили образа и характера на Куцулан.
         Препрочитайки пиесата през призмата на романа “Поражението”, ще открием, че посоченият равностранен триъгълник, в който авторът твърди, че се извършва действието, не е единствен. Другият триъгълник е невидим и срещуположен по посока, за опорна точка на една от страните му служи произволно дадения връх Хисаря. Двата триъгълника образуват хексагон, т.нар. звезда на Давид – философски образ на всички противоположности и символ на Йехова, за когото са валидни старозаветните закони: Зъб за зъб и Око за око. Този символ е изобразен върху пръстена на цар Соломон и според преданията, е укротявал демоните. Ако триъгълника на Света троица, останал за християните, е изографисван в църквите, то тук е изобразен триъгълникът на злото на отрицателната енергия, на злите сили, което ни навежда на мисълта за известна връзка между Юдаизма, като древна религия с по-късно възникналите дуалистични учения, като павликянството и богомилството. В романа “Поражението”, Куцулан е описан като празник на потомците на павликяните. Същността на Куцулан е преходна, както същността на всеки човек, във всеки има и добро и зло. Следователно доброто е онова, върху което акцентира драматургът, затова е представил и триъгълник на злото. Това е и същността на кривото огледало в театъра на бунта – увеличителното стъкло на лаборанта,за да разгледа, да изследва и да установи.
         Пиесата е изградена на принципа на телевизионния клип, което засилва нейната ролята да предизвиква асоциации.
         Приказката за Вълчата Богородица, родила бог на вълците е едно потвърждение, за това, че вълкът е дарен със сила и ловкост, за да оцелее, а човекът с ум, за да се пази от вълка. Следователно, ако жертвата позволи, хищникът ще се превърне в нападател, т.е. вината е и на жертвата. Не трябва да обвиняваме Бог за всичко, защото той е творец и ни е дал живот. Докато има жертви и нападатели, ще има нападатели и жертви.
         Представено като „Куцулан или Вълча Богородица“, заглавието е близо до философския въпрос за кокошката и яйцето. В пиесата са дадени отговорите и на въпроса: “Защо съществува театър на бунта?”.
         Докато има общество, ще има желание за развитие, което ще подтиква хората към бунт. Този бунт ще води до промяна и развитие, което е в същността на целия живот. А докато има бунт, ще има и театър на бунта. В ужасяващите сцени и разговори, в кривото огледало Куцулан са скрити човеколюбието и вярата в доброто на Константин Илиев. Подобно на героя на Емилиян Станев, който чрез отричане на истината търси истината в романа “Антихрист”, Константин Илиев чрез злото в Куцулан се опитва да изгради характеристика на отсъстващото добро, а чрез доброто в Куцулан изразява надеждата, че всичко има смисъл, че нищо не е изгубено.
         В своята книга „Игрите“, известният български режисьор Леон Даниел изразява мнение, че творчеството на Константин Илиев е като непресъхващ кладенец, от който винаги може да се почерпи нещо ново и интересно.
         Ако се върнем към пиесите „Одисей пътува за Итака“, в която Одисей и Пенелопа са едновременно Пенелопа и Одисей, „Нирвана“, в която чрез Лора е изобразен по-пълно характера на Яворов, „Великденско вино“, в която чрез монолога на поп Кръстю е разкрита същността на Левски и различните нюанси на възприемането му в обществото, то Куцулан е кривото отражение на лицето на обществото, лупата, която дава възможност да се открият дефектите, за да се отстранят по-лесно. Куцулан е философският Въпрос – Отговор на вечните въпроси. Странните на пръв поглед проблеми, битовата обстановка и “особения” език в тази пиеса, не само че не я лишават от дълбочина, но и придават полифонично звучене и една особена поетичност.

---

¹ Брустийн, Р. Театърът на бунта. Дамян Яков, С., 2001 [горе]
² Вж. Илиев, К. Поражението.Факел, ИК Жанет 45, Пловдив, 2003 [горе]
³ Вж. Илиев, К. Паметта на Гарвана. ИК Жанет 45, Пловдив, 2005 [горе]
⁴ Илиев, К. Поражението... [горе]
⁵ Вж. Илиев, К . Паметта на Гарвана... [горе]
⁶ „Единственото, от което трябва да се страхуваме е самия страх“ – известна сентенция на американския президент Франклин Рузвелт [горе]
⁷ Енев, Хр. Светът на символите. Университетско издателство Васил Априлов, Габрово, 2003. [горе]
⁸ Ников, Н. Празниците на българите с легенди и предания. Национален Музей на българската книга и полиграфия, С., 2004. [горе]
⁹ Старева, Л. Български светци и празници. Изд. Труд, 2003 [горе]
¹⁰ Ников, Н. Празниците на българите с легенди и предания. Национален Музей на българската книга и полиграфия, С., 2004. [горе]
¹¹ Старева, Л. Български светци и празници... [горе]
¹² Ников, Н. Празниците на българите с легенди и предания... [горе]
¹³ Старева, Л. Български светци и празници...[горе]

Библиография:

Брустийн, Робърт.Театърът на бунта. Дамян Яков, С., 2001
Даниел, Леон. Игрите. Захарий Стоянов, С., 1997
Енев, Христо. Светът на символите. Университетско издателство Васил Априлов, Габрово, 2003
Илиев, Константин. Паметта на Гарвана. ИК Жанет 45, Пловдив, 2005
Илиев, Константин. Поражението. Факел, ИК.Жанет 45, Пловдив, 2003
Ников, Николай. Празниците на българите с легенди и предания. Национален Музей на българската книга и полиграфия, С., 2004
Старева, Лилия. Български светци и празници. изд. Труд, 2003

---

^* Текстът е четен на деветата научна конференция „Карнавалът на думите“ в Пловдив, организирана от ПУ „Паисий Хилендарски“, но е публикуван в Сборник от студентска научна сесия, ПУ „Паисий Хилендарски”, филиал – Смолян, 2007 г.