Настоящият текст е фокусиран върху алюзии и мотиви от шаманизма, пътуването в Света на мъртвите, митът за Орфей, Омировия въпрос в литературата и други митове от древните култури в романните поредици „Землемория” и „Хроники на Западния бряг” от У. К. Ле Гуин, във връзка с преподаването им в университетите и в училищата.

         Gergana Zlatkova is Ph.D. student in department “Theory and History of Literature”, Sofia University “St. Kliment Ohridski”. The text focus on allusions and motifs from shamanism, traveling in the World of the Dead, myth for Orpheus, Homer’s Question in literature and other myths from Ancient cultures in two novel cycles “Earthsea” and “Cronicles from West coast” by U. K. Le Guin and high fantasy genre teaching in university and school.

         Литературните произведения от високия фантастичен (фентъзи) жанр са популярни и предпочитани като четива най-вече от ученици и студенти. Авторите на произведенията от този жанр засягат философски проблеми, пред които човечеството е изправено, но ги представят през оптиката на съвременните модни тенденции в литературата, науката, изкуствата и киното. Фентъзи прозата се вписва успешно в литературния канон, защото има тясна връзка не само с историята, но и с митологията, както и с други произведения от литературната традиция. Така тези творби дават възможността да бъдат четени и през препратките, които осъществяват чрез алюзии с предхождащи ги литературни творби.
          Високия фантастичен (фентъзи) жанр е предизвикателство за методиката на преподаване на литература, защото изисква познания за митовете и преданията от времето, когато хората са общували с устна реч или чрез руни, както и за цялата литературна история и съвременните тенденции в науката и изкуствата. Работата върху произведенията от този жанр изисква нови подходи при преподаването на литература и дава възможност за по-обширен поглед върху цялата световна литература.
         Урсула Крьобер Ле Гуин е популярна американска писателка¹ . Тя пише романи и разкази в научно-фантастичен и висок фантастичен (фентъзи) жанр. Сред по-мащабните й творби се открояват три цикъла: „Хроники от Западния бряг”; „Хейнски хроники” и „Землемория”², а разказите й са многобройни. „Другият вятър” е второто продължение на „Землемория” след „Приказки от Землемория”³.
         В „Землемория” началото на сюжета е поставено чрез разказът за родното място и детството на един от главните герои Гед (Ястреба). Повествованието е разгърнато постепенно, като към основната сюжетна линия са добавени отделни разкази за различни хора, или други истории за отделни (ключови) преживявания на Гед. В „Другият вятър” съдбата, постигнала Елша - неговите неспокойни сънища подемат нишка към която са прибавени събитията с отварянето на пътя на драконите от Запад на Изток, постепенно довели до окончателната развръзка на събитията, описани в цялата поредица. Всъщност същинското начало на тази нишка е поставено още във финала на „Землемория” - „Техану”. Чрез нея се достига интересен финал на всички, следващи хронологично един след друг, разкази, свързани със съдбата на Гед, на неговите учители и приятели от магьосническата школа в Роук и неговото семейство - Тенар и Техану.
         В настоящия текст основните тълкувания и интерпретации са свързани с концепцията за архетиповете и колективното несъзнавано на К. Г. Юнг⁴, както и с известната в теорията на литературата тема за скитащите сюжети.
         Пътуването отвъд, в света на мъртвите, е мотив в легендите, преданията и митовете на всички народи. Известни са различни сюжети от архаичните митове, където Земята е представена като раждаща и поглъщаща утроба. За това свидетелстват рисунките на лабиринта в много култури⁵. В Древен Египет такива са преданията и митовете за Изида и Озирис, в Древна Гърция митовете за Деметра и Персефона, Херкулес, Одисей и много други, в скандинавската митология – Балдер и Ход и др. От римската литература е известно пътуването на Вергилий до Ада, което по-късно, през Ренесанса, е повлияло върху Данте Алигиери за написването на „Божествена комедия”.
         Съответно във всяка митология има различни определения за отвъдния свят. За гърците това е Царството на Сенките, на Незримото, където властва Хадес или Аид⁶. То завършва с Тартара - тъмно място, където боговете, героите и хората са пленени и наказани и от което няма връщане назад. Според германо - скандинавските митове, това е подземното царство, в което властва богинята Хелхайм. Североамериканските индианци определят този свят като „Вечните ловни полета”, а с приемането на монотеистичните религии, общото определение на отвъдните светове, описани в митологиите, е с думичката Ад и съответства на мястото, където отиват душите на грешните в юдаизма, християнството, исляма. Постепенно описанията на отвъдното и пътуванията до там започват да се променят според представите на новите монотеистични религии. Така например, в апокрифното „Ходене на Богородица по мъките” от старобългарската литература и в „Божествена комедия” на Данте са описани преходи на различни нива в тези отвъдни светове - Ад, Чистилище и Рай.
         Преданията за шаманите, които пътуват отвъд, за да възвърнат душите на умиращите към живот, са характерни за най-старите митове по света. Те битуват все още сред народите Северна Европа (Северния полярен кръг), Африка, Азия, Австралия, Северна и Южна Америка. Известни са преданията и митовете на индианци, ескимоси, алеути (които обитават Северния полюс и преходната зона между Северозападна Америка и Североизточна Азия), на народите от Китай, Корея, Манджурия и др. Такова е преданието за Нишанската шаманка⁷ (Манджурия) - шаманката Тетеке възвръща към живота Сергудай, който е пленен от царя на Отвъдния свят. Оказва се, че на момчето още не му е било отредено да умре. Затова, макар и в Отвъдното, то не влязло в дома на царя, а останало в двора, ограждащ дома. Всеки шаман е улеснен при възвръщането на душата на човек, който все още не е пристъпил прага на дома на господаря на Отвъдното.
         Сходни мотиви присъстват и в чешкия филм „Четири слънца”⁸. Едно момче претърпява инцидент при автомобилна катастрофа със своите приятели и се намира в кома. Всеки момент в болницата очакват то да умре. Неговият баща има приятел, който има определени дарби, между които и тази да пътува в Отвъдния свят. Отвъдният свят е представен като паралелен на света на живите. Мястото е на Земята, в настоящето. Но всичко това е скрито за обикновения човек, който няма сетива и дарба за да го почувства, или съзре. Момчето се намира в двора на Къщата на Майстора. Майсторът във филма е господаря на Отвъдното, а Къщата на Майстора е отвъдния свят. Вратите на дворната ограда са четири - железни, боядисани в зелено и в центъра на всяка е изобразено жълто слънце. Човекът с дарбите - шаманът призовава момчето да се завърнат у дома (т.е. в Света на живите) и заедно излизат от дома на Майстора. В този миг върху постелката на болничното легло ръцете на момчето потрепват и то се събужда от кома. Ако и момчето се беше оказало не в двора, а в самата Къща на Майстора, нямаше да оживее.
         Митът за Орфей е събирателно понятие, с което се означават всички митове отнасящи се до музиканта, царя, жреца, лечителя, шамана⁹, хранещият се с растения Орфей. Легенди и предания за персонажи, доближаващи се, или почти идентични с фигурата на Орфей присъстват в цяла Европа и по света¹⁰, но локализацията на този мит е на Балканите, сред траки и гърци.
         Известно е преданието, в което се разказва как Орфей се опитва да върне своята любима Евридика от царството на сенките. Успял да отиде там, унасяйки в сладката мелодия на своята лира лодкарят Харон. Открил сянката на Евридика, но Хадес му поставил условие - докато я извежда в Света на живите, да не се обръща назад и да не я поглежда. Любовта на Орфей била толкова силна, че не устоял и се обърнал да погледне сянката на Евридика¹¹. В този момент тя изчезнала. Мъката и горчивината, които изпитвал Орфей по загубата на Евридика, се превърнали в музата, която го подтикнала да композира различни мелодии. Атрибутите, с които митичния певец и музикант е известен, са лира, арфа¹² и други музикални инструменти.
         Магьосниците и чародеите от цикъла „Землемория” притежават различни дарби, между които е дарбата за пътуване отвъд, в Света на мъртвите. Гед (Ястребът) осъществява няколко такива пътувания, както и много от възпитаниците в магьосническата школа в Роук. В началото Ястребът се състезава със свой съученик Джаспър на могилата в Роукската школа. Обзаложили са се, дали Гед ще успее да призове от отвъдния свят древната владетелка Елфаран. Но при опита си Гед отваря процеп-портал към Света на Мъртвите и заедно с нейния дух, без да иска извиква и гебед¹³ (зъл дух), който излиза в Света на Живите. Първото му пътуване отвъд Каменната стена, разделяща двата свята, се случва след като завършва школата, при опита за възвръщане на Йот към живот. Тялото на Гед остава неподвижно, а духът му следва синът на рибаря. Опитът е неуспешен. Гед разпознава неподвижните съзвездия и застиналите звезди и разбира, че е твърде далеч. Връщането му назад е бавно и трудно, сякаш някаква сила му пречи да изкачи хълма и да премине стената. Второто му пътуване е свързано с овладяването гебета, който по погрешка допуска в света на живите през процепа. До там той достига със съученика и приятеля си Веч. Оказва се, че гебетът е сянката на Гед и че чрез нейното укротяване, той възвръща своето истинско Аз в неговата цялост. До този момент Аз-ът е бил в една раздробеност, витаейки между двата свята. Светът отвъд стената държи сенките на хората и когато някой се опитва да призове нечий дух, той преди всичко призовава своята сянка. Тук неизменно може да се открои приложението на идеите на Платон, но не в съотношение: свят на боговете - свят на хората, а в съотношение: свят на живите - свят на мъртвите.
         В „Гробниците на Атуан” Гед успява да проникне в лабиринта, посветен на мъртвите, където възвръща целостта на пръстенът на Елфаран, известен като пръстенът на Ерет-Акбе, с помощта на Арха - Тенар. Силата на мъртвите, чийто предели се е осмелил да прекрачи, преследва Ястреба и отреклата се от тях жрица - Тенар, но до напускането на крепостта. В освобождаването на Тенар от тази й обреченост може да се открие далечен отзвук от мита за Орфей, когато се опитва да спаси Евридика. Разликата обаче е в това, че Гед се свързва с Тенар много по-късно, когато тя вече е овдовяла, а той – изгубил магьосническата си дарба. Но тази алюзия не е случайна. Тя подема една друга нишка, за любовта между Лилия и Елша в „Другият Вятър”.
         В „Най-далечният бряг” („Землемория”) пътуванията отвъд стената продължават, като последното от тях е на един от островите на архипелага „Драконов път”. Там Ястребът, който тогава е и върховен жрец на Роук, достига заедно с наследникът на хавнърския крал - магьосник Моред: Арен - Лебанен. Причината, провокирала това пътешествие, е смутът сред драконите и губенето на силата на магията и заклинанията в южната част на Землемория. На един от южните острови хората са започнали да ползват наркотик (хейзия), опитвайки се да намерят пътя между двата свята, а ежедневието им е безцелно и сякаш обречено. Всички злини се дължат на узурпаторът Коб - друг, някогашен възпитаник на школата и призовател. Той твърди, че е открил постоянен път чрез смъртта между двата свята и че владеейки тази тайна го превръща в крал на двата свята и всички трябва да му се подчинят. Влизайки в двубой с него, Ястребът побеждава и затваря поглъщащия процеп, който краде силите на хората и бунтува драконите. Но Гед изгубва магьосническата си дарба в името на обединяването на всички кралства на живите и укротяването на драконите. А връщането му става възможно с помощта на Арен, който го пренася отвъд стената и на дракона Калесин, който понася и двамата на крилете си до родните им острови.
         В „Другият вятър” (последната за сега новела от цикъла „Землемория”) в Роук няколко върховни мага и призователи придружават Елша в неговия сън до стената, където го вика неговата покойна съпруга Лилия, заедно с гласовете на други покойници. От Роук изпращат Елша при Гед на о-в Гонт и последното пътуване на Гед в Света на Сенките е придружаването на Елша в съня му. След това той изпраща Елша в Хавнър. От Хавнър Елша отвежда представителната свита на краля в Гората на шарките в Роук. В свитата основно са бъдещата кралица - принцеса Сесеракх от о-в Хур-Ат-Хур, Тенар - настояща съпруга на Гед, Техану - осиновена дъщеря на Гед и Тенар, припозната за дете - дракон от драконите, Ириан - момичето дракон и други важни особи. Навлизайки дълбоко в Роукската дъбрава, която се оказва свързана с всички други дъбрави в цяла Землемория, Елша, свитата и мъдреците (магьосници и призователи) от Роук се изправят пред Стената, която като процеп, водещ към съответно измерение, подобно на явяването на Отвъдния свят сред морската шир на края на света във финала на „Магьосникът от Землемория”, се явява в Гонтската дъбрава. Всички усещат движението на сенките и приближаването им към Стената.
         Във времето на очакване протичат диалози между всички събрали се – представители от три народа - каргадски, хардийски и на драконите. Според легендата, хората също били дракони, но се отказали от Древната реч и от вечния живот в името на изкуствата и на всичко, което могли да сътворяват боговете. Онези, които излъгали и продължили да ползват древната реч, създавайки и руни на тази реч, били хардийците, или още тъмната раса, сред чийто представители имало много магьосници и заклинатели. Каргадския народ отрекъл магьосниците и почитал боговете. Според тях магьосниците не могат да се преродят, защото се стремят към по-дълъг живот. А пък до този момент и в двете раси продължили да се раждат по едно, или две деца - едновременно хора и дракони като Ириан и Техану, за да ги пазят. За разлика от хората, драконите обаче, могат да прелитат в други времена, извън времето в света на Землемория. Тоест те могат да бъдат носени от Другият вятър. Но разгневени на хората, които им отнели част от териториите, драконите, които не разбрали, че могат да бъдат свободни и да летят, където си пожелаят, решили да мъстят на хората за заграбеното и постоянно ги нападали. Оказва се, че Стената, деляща двата свята, е построена от самите хора - онези, които искали да живеят по-дълго. Затова заклинанията, които вложили привличали духовете на всички хора от запада, които телом умирали. Вероятно тези заклинания задържали сенките на хората там, чрез които после ги призовавали. Тази Стена отделя някакъв Отвъден свят, но създаден от хората, който им пречи да се преродят, както се прераждат в своята религия и в своето настояще каргадците и всички други същества. Затова зад Стената в Сухата страна не живеят дракони, или каквито и да е други същества, освен хора, отвлечени чрез сенките си. И когато се явяват на Елша, те знаят, че са свободни и че могат да съборят стената и да умрат спокойно, за да се преродят. Това е тяхната цел. Иначе не биха оставяли горещи белези по ръцете и лицето му със своите докосвания.
         Основата на сюжетната нишка със събарянето на Стената е поставена в момента, когато Гед укротява своята сянка в „Магьосникът от Землемория”. А дори и още по-рано, когато без да иска я призовава от отвъдното. С приближаването на мъртвите, всички с общи усилия събарят стената, разделяща двата свята. Живите и мъртвите се събират, за да сложат край на Царството на Мрака. Елша умира, Техану се превръща в сияен дракон, а съвсем малко оставало кралят също да полети с драконите към Другият вятър, но единият от призователите го възвръща към живота. Изгряват първите слънчеви лъчи от изток, които огряват мястото, освободено от Мрака.
         Подходът, който е избрала У. Ле Гуин, при изграждането на сюжета на тази творба, e съчетаване на идеи и възгледи от древни митове, както и от алюзии, препращащи към митове, характерни за шаманизма и митове от египетската, гръцката, римската култури и др. Така, например, разгръщането на повествованието в „Другият вятър” е подето от появата на Елша- жител на остров Таон, където живеят най-изкусните майстори на арфи и където има школа за музиканти и певци. Жителите от архипелага, в който е разположен този остров, са потомци на древни владетели с голяма сила и множество дарби, поради което, макар и да са земеделци, животновъди, търговци, те имат аристократични обноски. Имплицитното вмъкване на елементи, свързващи творбата с Древна Гърция, отключват перспективата към преосмисляне на историята и към предположения за по-древни народи, населявали земите на гърците и траките, които са изчезнали в някакво апокалиптично бедствие. Това е важно да се отбележи, като се има предвид, че У. Ле Гуин по свой начин поема заложеното от Дж. Р. Р. Толкин и К. С. Луис във произведенията от високия фантастичен (фентъзи) жанр, а то е търсенето на пътища, чрез легендите и старите цивилизации към още по-древната цивилизация на Атлантида¹⁴. Има догадки и предположения, че атлантите имали невероятни способности - да четат мисли, да местят предмети с поглед, или да въздействат чрез мисъл¹⁵. Заложби, които у съвременните хора са закърнели.
         Съпругата на Елша е починала при раждане и след известно време му се явява в съня. Тя го призовава да я освободи. В сънищата си Елша често посещава Стената, разделяща двата свята - границата, предела. Там е пътувал някога Гед, но е успял да се върне невредим, губейки магьосническата си дарба. С последното, както и с описаната енергия, която привлича, поглъща, държи в плен в „Гробниците на Атуан” (част от цикълът Землемория), където Гед освобождава Тенар, всъщност е изобразена всепоглъщащата сила на Мрака, привличаща и пленяваща силата на хората и самите хора, намиращи се до или на местата, които са й подвластни. Пленяващ лепкав мрак, подобен на мрака, който витае в омагьосаните от Моргот пространства в поредицата на Толкин (от която най-известен е романът „Властелинът на пръстените”), или на мрака в Тартара от древногръцката митология (В по-ранните митове Тартарът е описан като брат на всички богове, който пленява в своето царство победените герои, боговете, мъртвите, обезсилва ги като ги държи в тъмница. Едва в по-късните митове Тартарът е представян като най-тъмното място в царството на Хадес (Аид)).
         Както вече бе споменато, алюзиите към митът за Орфей започват от „Гробниците на Атуан”, откъдето Гед спасява бъдещата си съпруга. Още в историята за Гед и Тенар има опит стария мит да бъде преобърнат и Гед-Орфей не губи любимата си, а я освобождава. Орфизмът е религия, която е свързана със слънцето, следователно със светлината, така че никак не е случайно, че именно Елша е в основата на разгръщащото се повествование в „Другият вятър”, което ще завърши със срутването на стената. Но в този втори вариант на мита Елша - Орфей умира, за да се събере отвъд със своята любима, за да я срещне в някой от следващите животи. А при условие, че отвъд стената, където са единствено сенките, всички се разминават, това е по-малко болезнения вариант. Сякаш в „Землемория” Орфей е прикован, подобно на Прометей, посредством стената и е необходимо някой да го освободи.
         Елша възвръща скъсани струни, въжета, счупени съдове, към тяхната цялост, говорейки им напевно, без да ползва залепваща течност. Той има дарбата на лечител – знахар, както отбелязва в мислите си Гед. За разлика от Орфей обаче, Елша усеща допира на устните и дланите на мъртвите, с които се среща всяка нощ в сънищата си. Дори носи отпечатък, белег от горещината им. Всички го молят да ги освободи и с всеки изминал сън молещите се увеличават. Следователно покойниците са били вече свободни и единственото, което им е оставало е било срутването на стената, което само живи от другата страна могат да извършат. Когато достига до Роук, Елша отдавна е надделял над съня си, отказвайки се от…/ губейки своята дарба. Но в деня на събарянето, дарбата се възвръща, за да може след събарянето на Стената, която е едновременно в ролята на „шев” и „процеп”, светът отново да бъде „съшит” или „закърпен”- както се изразява Елша и то така, както той закърпва зелената кана на Тенар, в истинска цялост, сякаш никога Гед не я е счупвал, като Аз-ът на всеки човек, пък бил и той магьосник.
         Ако в „Землемория” митът за Орфей е само загатнат, чрез дарбите на Гед и освобождаването на Тенар, то в „Другият вятър”, алюзиите се увеличават, чрез мотивите за музиката, песните, арфите и шаманизма - пътуването отвъд. Изкуството на възвръщане на счупените предмети към първоначалната им форма подсказва развитието на финала - освобождаването от Мрака, възвръщането към Светлината, както е било в Стария свят - връзката със слънцето и религията на древните орфици. Тези алюзии и интерпретации водят към размисъл, за адът, който хората сами могат да си наложат, за фалша в някои религии, но водят и по-далеч в осмислянето на процепите между „тектонските плочи” от закърпени митове. Орфизмът, като част от тракийската религия, връща хората към идеята за прераждането. Затова и траките са имали куполни гробници, в които са полагали покойниците сякаш са в зародишна форма (хокерно погребение). Подобна е позата, в която тялото на Оджиан е погребано - със свити и събрани като за седеж колене и с бяла кесийка, овързана с ярък конец в ръцете. Ако Орфей принадлежи като герой към гръцката митология и ако е трябвало да върне своята Евридика от мрака на Хадес, то този Орфей не ще да е бил тракийския Орфей. Но връзката със слънцето и прераждането на финала връща Орфей към тракийските му корени.
         Алюзиите към митовете за Орфей се оказват водещи към алюзиите към други митове, например за Дървото на Живота, което присъства в своите различни разновидности- дъб, бук, ясен, тис, бор и др. в дъбравата, в имената на хората, като материал за кораби, жезли, различни предмети, като част от местата, където живеят повечето магьосници, а също и към родословното дърво на боговете от световната митология, имената им и изобщо историята на всички митове.
         В „Хроники на Западния бряг” („Сили”¹⁶, „Дарби” и „Гласове”¹⁷) преди да вмъкне мотива за „удавените” книги, Урсула Ле Гуин представя едно общество от родове, живеещи в планината, които се разделят на: надарени с определена дарба хора от планината и обикновени хора от полето. Между тях има и добросъседство и вражди. Бащата на Оррек е от планината, а майка му е от полето. Баща му има дарбата да разрушава с поглед. Всички се притесняват, че Оррек има същата дарба, но не умее да я владее и това може да доведе до гибелни последствия, щом се разгневи на някого или от нещо. Затова решават да привържат очите му с превръзка, докато се научи да контролира дарбата си. Преди това той моли своята майка да го научи да пише и да чете. Тя се съгласява и тайно го научава да чете и да изписва букви, думи и различни изречения върху специално ръчно изработено платно.Четенето и писането не са характерни за родовете от планината. Но тъй като Оррек е син на жена от равнината, тези дейности му се отдават и затова започва да се занимава с поезия, да учи песни и да разказва истории. Платното, върху което се изписват буквите, може да се разглежда като алюзия за етимологията на думата „текст” („text”). Много от първите писмени документи са били изписвани върху платно – (лат.) „textum”. Постепенно „textum”, която означавала материалът, върху който са изписани определени знаци, думи, изречения, сентенции, художествени творби, писма, закони, замества (измества) „lettera” – „писмо” и започва да се използва масово за означаване на консистенцията (написаното, съдържанието), а не материалът, върху който то е положено¹⁸. До днес има различни спорове относно правилната употреба на думите: „литература”; „книга” и „текст”- до къде се разпростира тяхната семантика и как тя се е променяла с течение на времето.
         В „Гласове” Оррек вече е пътуващ рецитатор и певец със струнен музикален инструмент, подобно на аедите в Древна Гърция. Пее сред различни хора по площади и дворци, съпровождан от своята любима и рецитира под съпровод на музикален инструмент. В един от градовете, в които отсядат Оррек и съпругата му, има тайна библиотека. Там са скрити книги и други ценни предмети, свързани със знанието въобще. Градът е превзет от завоеватели. Те са подчинили на своето господство местните жители и са забранили книгата като богохулен предмет. И тъй като огънят за тях е свещен, те са решили, че книгите трябва да бъдат хвърляни във водата.
         Чрез мнимата слепота на Оррек са загатнати въпросите литературоведските въпроси: Дали Омир бил сляп?; Дали е умеел да пише?; Познавал ли е писмените знаци? Докато в „Дарби” основната идея е свързана с това, че човек, макар и да не притежава разрушителна дарба, като тази на Оррек, трябва да се научи да контролира емоциите и представите си, защото може да навреди на себе си, или на други. В Библията също е казано, че греховната помисъл е грях, защото всички греховни действия водят началото си от нея.
         Чрез писменото и устното слово е представен въпросът за обществата, които не са имали писменост, но са имали култура и тези, които са имали писменост по-рано, отколкото определят учените чрез своите открития (Що се отнася до Орфей, например, този герой е в легендите на траки и на гърци. Траките не са имали писменост, а гърците са имали, но се е развивала постепенно и по времето на Омир не е било ясно каква е тази писменост и докъде е развита. За траките говори и сам Омир в своите поеми.). По този начин се достига до един основен и ключов въпрос, водещ към други въпроси: Имало ли е архаична писменост, която постепенно хората са забравили или не?; И ако тази писменост е пренебрегната, дали това не е свързано с някакъв апокалипсис, причинил гибел и нещастие на много хора, подобно на една от версиите на историята за Атлантида, в която се разказва, че поради прекалената си образованост, хората са си позволили смели експерименти и с това са предизвикали потъването на континента?; Доколко знанието е полезно и кога започва да вреди?; Случайна ли е фигурата на Изида, която има свои съответствия в други богини, за които се разказва, че щом някой се опита да ги разбули, без да има позволението за това, получава наказание, най-често свързано с ослепяване?; Достоен ли е човекът за знанието, което иска да притежава?; Свързано ли е името на човека с неговата същност? и накрая, но не като последен и не на последно място: Защо Бог е наказал Адам и Ева?
         В много творби от високия фантастичен (фентъзи) жанр, чрез художествения текст имплицитно са представени въпроси и проблеми, вълнуващи човечеството до днес. В този смисъл, тези творби са не само философски, но и подтикващи към търсене, към преосмисляне на ценностите. Подобни са били функциите на театралните игри в Древна Гърция. Те не са били свързани само с култът към Дионис, защото драматурзите са представяли важни, трудно разрешими на пръв поглед проблеми, свързани с човека и обществото като цяло. Театърът е имал функция на съдебен процес. Всички зрители наблюдавали проблем, чрез който у тях се предизвиквали емоции и размисъл. Съдебните институции започнали да се създават едва когато театърът вече не е могъл да предложи решение на даден проблем. Подобни функции имат пиесите и постановките на Бертолт Брехт, в които всеки, бил читател или част от публиката, трябва да преосмисли сам ситуацията, а не драматургът (или режисьора) или актьорите да му представят готово решение.
         Съхранявайки и претворявайки митовете, свързвайки ги с важни проблеми от историята на човечеството, авторите на произведения от високия фантастичен (фентъзи) жанр продължават традицията на литературния канон, предавайки на хората нещо изключително ценно - знания за минали и предстоящи епохи. И ако произведения от този жанр се преподават в училище, или в университета, то неизменно четенията и обсъжданията трябва да бъдат съпътствани с дискусии за древните митове и други литературни творби, към които препращат.

---

¹ Урсула Крьобер Ле Гуин е американска писателка - автор на романи, книги за деца, кратки разкази, есета и поезия. Творчеството и критическите й текстове са свързани с футуристични или въображаеми светове в политиката, природната среда, пол, религия, антропология, етнография и др. Силно повлияна е от творчеството на Дж. Р. Р. Толкин, Филип Дик, Лев Толстой, Вергилий, Луис Карол, Сестрите Бронте, Вирджиния Улф, Ръдиард Киплинг, скандинавската митология и източната традиция (даоизъм). Носителка на наградите „Хюго”, „Небюла”, Гандалф Грнад Мастър и наградата на асоциацията на американските автори на научна фантастика. [горе]
² Ле Гуин, У. К. „Землемория”. „Бард”, София, 2002 [горе]
³ Ле Гуин. У. К. „Приказки от Землемория. Другият вятър”, „Бард”, София, 2003 [горе]
⁴ Архетиповете и колективното несъзнавано, „ЕА”, Плевен, 1999 [горе]
⁵ Камбъл, Дж. Първобитна митология, „Рива”, София, 2003 [горе]
⁶ (Х)ад(ес) и А(и)д са две названия означаващи едно и също нещо, което води етимологията си от тях - Адът. [горе]
⁷ „Предание за Нишанската Шаманка”, пр. Светла Къртева, „Шамбала”, София, 1994 [горе]
⁸ „Четири слънца” - филм, Чехия, 2012, реж. Бохдан Слама [горе]
⁹ Вж. Богданов, Б. Орфей и древната митология на Балканите, с. 118 [горе]
¹⁰ В „Зунската версия на Орфеевата традиция” се разказва за млад индианец, който последвал жена си в света на Вечните ловни полета, за да я върне към живота. Когато се отдалечила повече, той я следвал по върха на перото, втъкано в косите й, което се откроявало в далечината. Не успял да я настигне и въпреки че я викал през цялото време, тя не се обърнала назад към него. Вж. Религиозните традиции на света, под редакцията на Х. Байрън Еърхарт, „Изток-Запад”, София, 2007, с. 517 [горе]
¹¹ Сянката като една от характерните особености на душата. И ако Тартарът в по-древните митове е крадял сенки, то неслучайно в по-късен етап, Сатана е крадецът на душите. Има някакво подобие. [горе]
¹² Има догадки, че и наименованието на музикалния инструмент Арфа, произлиза от името на Орфей, а също и че името на Орфей произлиза от названието Арфа. [горе]
¹³ Инфернално зло същество в творбите на У. К. Ле Гуин. [горе]
¹⁴ Дж. Р. Р. Толкин е известен английски писател, сред основоположниците на високия фантастичен (фентъзи) жанр. Сред най-известните му романи са „Властелинът на пръстените” и „Хобит”. К. С. Луис е известен английски писател от ирландски произход, автор на известната поредица „Хрониките на Нарния”, както и на много други теологични и литературни трудове. Автор е и на научнофантастичната поредица „Космическа трилогия” – „Онази грозна сила”, „Переландра” и „Отвъд Безмълвната планета” (ИК „СИЕЛА”, 2009). Вж: Пътуване към Лоугърс - предговор на Любомир Николов към „Отвъд безмълвната планета” на К. С. Луис, с. 9, където са цитирани писма между Луис и Толкин (които са част от литературното общество ИНКЛИНГС и работят съвместно), както и едно интервю в „Онази Грозна сила” в които се споменава идеята за Атлантида, от която двамата автори черпят вдъхновение. Вж. Писмо на Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман, 1951 г., публикувано в: „Силмарилион” (Изд. „Бард”, София, 2010), с. 13-31 [горе]
¹⁵ Предположенията за Атлантида са много и различни – от митологична измислица, до реално съществувал в пра-древни времена остров или континент. Поради това често въпросите около Атлантида не са възприемани сериозно и остават в сферата на научно-популярната литература и фантастиката. Първият автор, който е оставил писмени известия за Атлантида е гръцкият философ Платон в диалозите „Критий” и „Тимей”. Други антични автори у които се споменава Атлантида са Аристотел, Херодот, Диодор от Сицилия, Плиний Стари, Страбон и др. По-нови във времето са изследванията на Игнаций Донъли и Франсис Бейкън, а най-новото изследване от 2012 година, което може да се намери в книжарниците е на Гавин Менсес. Атлантида е тема, вдъхновила и продължаваща да вдъхновява много изследователи, писатели, поети, художници, композитори, режисьори и др. [горе]
¹⁶ Ле Гуин, „Сили”. Изд. „Бард”, София, 2008 [горе]
¹⁷ Ле Гуин, У. К. „Дарби”, „Гласове”. Изд. „Бард”, София, 2007 [горе]
¹⁸ Много изследователи се позовават на трудовете на Квинтилиян, във връзка с този проблем. [горе]

---

^* Текстът е публикуван за първи път в сборник с доклади от международната научната конференция на Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ „Филологическият проект - кризи и перспективи“, проведена на 24-26 април, 2015 г.