Abstract:
          The article focused on some philosophical problems from Greek mythology (Prometheus, Argonauts, Odyssey…) to modern novels (“Frankenstein” by M. Shelley; “Ulysses” by J. Joyce…) in light of Biblical themes (story about Noah, Ishmael, Ahab, Baal, profits Elijah and Jonah ) in “Moby Dick” by Herman Melville. They are the key to define “Moby Dick” as a part of Literary Canon and “Moby Dick” as a Classic Novel.

         „Моби Дик” на Херман (Хърман) Мелвил е подобен на морската шир – онези две трети от земното кълбо, които нантъкитци¹ владеят. В този роман могат да се открият много препратки към литературни произведения от Античността до днес. Той утвърждава предхождащи го литературни текстове, но става основа и за други, които го утвърждават на свой ред. Американците казват, че е раждащ (Мутафов, 1977: 7) роман и това е една от най-точните оценки на качествата, които притежава, за неговата провокативност и философска дълбочина.
         „Моби Дик” е приключенски, фантастичен, пародиен, рицарски, пикаресков, научно-популярен, драматичен, епичен, съвременен и античен, библейски… класически. В него могат да бъдат разпознати Зевс, Прометей, Ахил, Хектор, аргонавтите, библейските персонажи, Дон Кихот и Санчо Панса, Гъливер, Робинзон Крузо, Фауст… Следи от „Моби Дик” има в „Глупаци в чужбина” от Марк Твен, творбите на Джек Лондон, Жул Верн, Карл Май, на Ърнест Хемингуей, на Джеймс Джойс, дори в „Пипи Дългото Чорапче” на А. Линдгрен. „Моби Дик” утвърждава една безспорна позиция на американската литература в класиката.
          Интересни са есенцията на сюжета и пресечните точки на древността и модерността, в основата на философската му концепция. Написан е през 1851 г. и засяга по нов, различен начин, проблеми, свързани със строгите пуритански възгледи на американците. К. Г. Юнг споделя, че „Моби Дик” е най-великият роман, защото влиза в онзи вид писане, в който авторът не е дал психологическа интерпретация на героите си и това оставя място за анализ и обяснение. Дори може да се каже, че авторът търси героите, чрез представянето им (Юнг, 2002: 136).
         „Моби Дик” може да се разглежда като предшественик на модерния роман. Сюжетът му притежава различни нива на прочит и интерпретации. Търсейки мястото му в полосата между Романтизма и Модернизма, критиците често го сравняват с „Одисей” на Джеймс Джойс. Написан е в Аз-форма. Mакар че проучва дълбините на душата, авторът не е прекрачил рязката граница между изследващият обекта и самия обект. Връзката на творбата с Романтизма е много по-тясна и изследователите ? съзнават, че тя е притча за предопределението, за грубия свят на дивата природа, за страхът от неизвестното.
         В този роман се срещат диаметрално противоположни светове: на сушата и на морските (океанските) глъбини; на християните, възприеман като свят на цивилизацията и на нехристияните, възприемани като езичници, варвари, диваци.
         Китът живее във водата и едновременно е бозайник и риба – в позиция между водата и сушата (диша с бели дробове). Нантъкит е островен град на християни от общността на квакерите (деноминация на протестантската църква), които са крайни в своето пуританство. Ишмиъл изтъква че Нантъкит е различен от останалия цивилизован свят - благоденстващ от даровете на съседното царство на океана- често гибелно, но и прекалено щедро в поделянето на своето изобилие. В знак на почит и уважение към своите съседи, на които са посветили живота си, нантъкитци са устроили вътрешността на църквата в своя град като кораб. Моряците са родени на сушата, но прекарват почти целия си живот, пътувайки по морета и океани.
         Има нещо свещено в това съседство, връщащо читателя в библейски времена. Рибарите и дърводелците са основна част от обкръжението на Иисус. И тъй като става дума за общност на протестанти, чието верую е че човек е роден и живее, за да се труди постоянно и да благоденства от плодовете на своя труд, не може да не се забележи тази фанатична прекаленост, която от нюансите на комичност на сушата, преминава в драматична схватка с природата в океана. А оттам, чрез ожесточеността на Ахав, в епична трагедия – битка между Ахав и Моби Дик.
         Пресичането на диаметрално противоположни, противопоставящи се един на друг светове, е естествено и се осъществява някъде в пространствата, в определена точка (0)². На другия полюс са чуждоземците, към които местните жители са по фарисейски учтиви.
         Нантъкитци гледат с учудване на близкото приятелство между един християнин и Куийкуег людоеда – чужденец. Според тях диваците са отлична работна ръка и постепенно трябва да преминат под опеката на църквата. Но дори и това да се случи, в техните очи дивакът си остава дивак. Какво обаче представляват нантъкитци в очите на диваците? С тънък хумор, който за по-чувствителните, всеотдайни и постоянни в своето посвещение на Бога, читатели, може да се окаже остър сарказъм, Мелвил е откроил тези, типични за светогледа на цивилизования човек, привички. Куикйкуег е потомствен престолонаследник на людоедите, за когото навиците на цивилизованото общество са също толкова странни, колкото привичките на обществото, от което е той, са странни за цивилизованите хора. Оказва се, че в примитивното общество на людоедите се преяжда с хора, след определена битка, също толкова, колкото благочестивите християни преяждат по Коледа с пуйки. Храната е различна, но навиците са същите. За освободеният от предразсъдъци читател става ясно, че ако трябва да се съди и критикува чревоугодието по каноните на тези, които твърдят, че познават закона (пуританите), те ще се обърнат сами срещу себе си. Пародията е изразена и в снизходителния поглед на Куийкуег, след като е дал урок на един нахален моряк. Поглед, в който Ишмиъл прочита една от мисиите на людоедите - да цивилизоват християните.
         Куийкуег е огледален образ на Ишмиъл. Но те и двамата се намират на границите на световете, в които са родени и възпитани, близо до пресечната точка (0). Желанието да опознаят света, да бъдат част от други общества, някъде губейки, другаде съхранявайки по-силно нещо от себе си, ги прави по-толерантни един към друг и готови за предизвикателствата на света, който се оказва техен настойник. В края на романа, чрез гибелта на Куийкуег, се подразбира, че подобно на всеки родител и възпитател, и светът има свои недостатъци.
         Персонажите в „Моби Дик” напомнят на Хестър Прин и преподобния Артър от „Алената Буква”, но и на техните съдници. Присъстват и светци (пророци), като Илия (според писанията се възнесъл жив на небето и е най-близо до Бога). Мелвил признава, че се е вдъхновил от романа на Н. Хоторн и от „Изгубеният Рай” на Дж. Милтън (Мелвил, 2005: Въведение). Интересно са нюансирани корабът и екипажът. Пекод – избран от идолът Йожо (подобно на Обетована земя) кораб. Видът и името му са езически, странни и зловещи; Екипажът – Мелвил е събрал всички островни националности в един континент (Пекод). Те са белязани, низвергнати от обществото, или отшелници по своя воля, подобно на населението на Австралия и Америка в началото на заселването от колонистите. Екипажът е близо до пуританското общество, напуснало Англия, но и до хората, които това общество осъжда, че не живеят по неговите закони; Капитаните – вечно втораченият в Светото писание собственик на кораба, Вилдад, който остава на сушата; ругаещият Фалек, и ученият, живял сред людоеди Ахав – и тримата са от Нантъкит, потомци на квакерите, но всеки колкото прилича, толкова се и отличава от останалите. Чрез Вилдад се внушава идеята, че кротките, които истински се стараят да не отстъпят и милиметър от своята вяра, остават на сушата, а тези, които ругаят (като Фалек), са на няколко стъпки в Ада (океана). Почти същото може да се каже за помощник- капитаните: смелият и благоразумен Старбък- суеверен по-скоро от разум, отколкото от невежество; Стъб (от Кейп Код, приблизително четиридесет и осем мили южно от Нантъкит), чиято лула „заедно с носа е постоянна черта от лицето” и Фласк (от Тисбъри, о. Мартинас Винярд), за когото китовете са сякаш едри екземпляри на мишки и плъхове и щом се появят, трябва незабавно да бъдат унищожени.
         Старбък невинно съгрешава в своето суеверие, което се проявява, заради работата му в океана. Носът и лулата на Стъб имплицитно напомнят формата на полуострова, където е роден. Той е пристрастен пушач, защото работата му в океана е напрегната. Фласк е роден и живял на остров, който е по-близо до Кейп Код и затова е фанатично усърден в своето постоянство да изтребва китове. Намиращ се сякаш по-близо до дълбините на Ада, откъдето е трудно човек да се измъкне, особено, ако е роден и израсъл на юг и малко по-навътре в океана. Чрез него Мелвил вероятно търси извинение за отношението на квакерите към всички, извън тяхната общност, породено не от човешкото в тях, а от някакво невежество, придобито от всички в средата, в която живеят и се трудят.
         Капитан Ахав, като всички, е на границата между морето и сушата. Но за разлика от тях, подобно на Куийкуег, е живял в общества, различни от неговото. Чрез Ахав имплицитно е вмъкнат образът на Сатаната - белязан, заради стремежите си към познание и отмъщение. Така все повече се утвърждава идеята, че океанът е Ад. Ахав е живял на остров с канибали, приготвящи човешко месо в казани, или на шиш. Според повечето представи (заимствани от езичеството), разпространени сред християните – след смъртта си, грешните биват „изпечени”, „изпържени”, „сварени” в казаните от служителите на Сатаната. Посоката юг (събуждаща усещания за горещина) и вътрешността на океана (предполагаща ширини, дължини и дълбочини) провокират към представата, че океанът е врящ и кипящ адски котел. Подобни интерпретации за „врящото море” могат да се открият и в „Сказание за Стария моряк” (1797) на С. Колридж: „С огньове кобни цяла нощ/вилня разгулна хала;/ водата вещерско масло-/ горя зелена, бяла. (Колридж, 2010 : 24)”- написано 54 години преди „Моби Дик” и повлияло на Мелвил с идеята за прокълнатият екипаж и с убийството на албатроса: „Спомни си за албатроса; откъде идват мъглите от мистичното удивление и бледа уплаха, сред които този бял призрак плува във всяко въображение? Тази магия е дело не на Колридж, а на великия неподмазващ се лауреат- природата (Мелвил 1977: 202;203)
         Албатросът е обитател на небето, а Моби Дик на водната шир и неслучайно се тълкува едновременно като библейския кит и нечистото зло - чудовището Левиатан.
         Препратките към Библията са в изобилие и не са случайни. Америка е страна на пространствата – на прериите и на необятната морска шир. В сравнение с Европа там всичко е огромно – скалистите планини, каньоните, равнините, реките... Не е учудващо, че библейските рибари тук са китоловци. Големината на океанския бозайник е като големината на неопитомената земя на Съединените Щати, а гонитбата му е като родео с див жребец. Библейската риба е придобила размерите на кит, но същевременно е и алюзия за кита, погълнал Йона. Кой е Йона в този роман? - отговорът не може да бъде категоричен. Може би Йона е Ишмиъл - изгнаник, мореплавател по своя воля. В началото капитаните му казват, че от него ще излезе по-скоро добър проповедник, отколкото моряк. Започвайки своята история, той призовава: „Назовете ме Ишмиъл”. Доколко Ишмиъл (Измаил) е Ишмиъл? Той е и не е Ишмиъл. Вероятно всички от екипажа на Пекод са Йона. Йона – изпратен да улови китове, за да осигури препитанието на осиротелите семейства- съдружници в начинанието.
         Постепенно от идеята за Йона, отклонил се от повелите на Бога, читателят бива въведен към идеята за пълното отричане на Бог, както се случва със Сатанаил, а по-късно с Адам и Ева в „Изгубеният рай” на Милтън. Тази идея е изразена чрез друг библейски персонаж: цар Ахав - представен от капитан Ахав.
         Решавайки доброволно да се оттегли в изгнание от повелите на Бога, библейският Ахав (натоварен с мисията да управлява справедливо Израил) постъпва като Йона. Ахав от романа на Мелвил пък решава да гони своята трудно достижима химера – да убие кита, за да си отмъсти. Според Библията, Ахав и съпругата му Йезавел построили множество капища на Ваал. Пророк Илия успял да им докаже, че Йехова е Живият Бог, а не гръмовержецът Ваал, с което повече ги ожесточил срещу себе си.
         Странникът, с когото Ишмиъл и Куийкуег се срещат в „Пророкът”, който ги предупреждава за обречеността на Пекод, се оказва св. Илия. Има съответствия между библейският Ахав и капитан Ахав. Капитанът извършва езически ритуал – заиграва се с мълнията на Св. Елм, за да накара екипажът (в който повечето са идолопоклонници) още по-силно да го боготвори. Подобно жрец на Ваал кара харпунджиите да пият от кръвта му, за да се закълнат, че ще убият Моби Дик. Ваал е ливанското име на Адонис. В древността жреците на Адонис са порязвали ръцете си, за да предизвикат плодородие. Вярвало се е, че така пресъздават смъртта му, че природата ще се възроди от неговата кръв (Фрейзър, 1984: 406; 437). Мелвил обаче е поставил акцент върху тълкуването на Ваал, както е описан в Библията. Затова плодородието, предизвикано от Ахав, е свързано с отмъщението и дава плод на греха.
         Влизайки в Нантъкит, Ишмиъл се озовава в гостоприемницата на Питър Кофин. Името на гостилничаря е като на Св. Петър пред вратите на Рая и Ада, което е подсказано и от фамилията му: „Кофин” – „ковчег”. Вътрешността на кръчмата в гостилницата напомня вътрешността на ковчег. Барът има форма на китова паст - отново се преплитат библейски мотиви, препращащи към историите на Ной и Йона. Проповедта в църквата е свързана с Йона - в типично американски стил свещеникът се опитва да накара богомолците да усетят поуката от патилата на Йона, пренасяйки библейската история в съвременността им. Историята на Йона се вмества в битието на екипажа на Пекод. Срещата с ковчега в гостилницата, с мраморните плочи, изписани с имената на загинали китоловци в църквата, с „адските” казани и бесилки в китоварната, с Илия, със странната външност на Пекод – плаващия идол, сякаш предвещават, предопределят по-нататъшната съдба на Ишмиъл и Куикуег.
         Ишмиъл разказва че гневът на кита е ужасяващ, когато животът му е застрашен. Рядко се среща белият кит и това го прави специален – белязан като Ахав и всички в кораба. Цяла глава е посветена на белия цвят на кита. В основата на бялото са всички цветове. Това противопоставя Моби Дик на екипажа на кораба (съставен от различни етноси) и го свързва с тях. Бялото носи статута на ужаса. Свързано е с първичната светлина на Сътворението и Вечността, която (както пише Мелвил) често се крие зад цветовете, с които „боготворената природата се гримира като проститутка”. В същността на Моби Дик ясно се открояват идеите на Едмънд Бърк за Възвишеното и красивото – Възвишеното предизвиква възхищение и страхопочитание и събужда у човек усещането за Бога. Не е красиво и цветно, а ужасно. Моби Дик е символ на първичното, на Бога, на Неговата безпощадност към дръзналия да превиши правата си. А едновременно с това е и символ на езичеството.
         Ахав се изправя срещу Моби Дик, както Давид се изправя срещу Голиат. Но подбудите на капитана не са благочестиви. Обесен със самото потъване на кораба. Един ястреб се опитва да изкълве флагът на кораба- алюзия за орелът, късащ едри късове от снагата и черния дроб на Прометей.
         Потъването на ястреба заедно с флага е отричане на всичко извън канона. Прометей, ястребът, цар Ахав и Ваал са символи на езичеството и езическото (хищническото) жертвоприношение. Затова потъват в бездната. Ахав е людоед, но не людоед като Куийкуег, който би се хранил с човешко месо, защото е гладен. Ахав е по-жесток людоед - жертва всички за една безумна кауза. Върви срещу природата- разхищава- убива хора, без да е поставен в позицията на канибалите, целящи да оцелеят.
         Ахав е и като Фауст, но е продал душата си не за знание, а за възмездие. Има семейство-свидетелство, че не е безчувствен - което е предупреждение, че всеки би могъл да се заблуди и да поеме по безумния му път. А тези, които го последват, ще бъдат наказани. Ишмиъл участва косвено и думата му не е решаваща за съдбата на Пекод. Той е толерантният другар и спътник, затова оцелява. Но пък трябва да има поне един оцелял, който да разкаже историята за белия кит и обезумелия Ахав. Така тази история придобива реални очертания, усилващи поуката, подобно на разказа на преподобния в нантъкитската църква.
         Често, в резултат на едностранчиви и незадълбочени прочити, Мелвил е обвиняван, че се противопоставя на християнските ценности. Напротив. Чрез дълбокия хуманизъм, заложен в „Моби Дик”, авторът утвърждава християнството.
         Аспектите на съвременността, които могат да бъдат открити в „Моби Дик” са свързани с демократичното отношение, което всеки един би трябвало да има към по-различните от него. Капитан Ахав е представител на учените, на интелектуалците, които са изгубили своята вяра и са склонни да търсят и откриват Бога в дивата природа, в своя враг (в случая Моби Дик), в на пръв поглед непостижими идеали. Ето защо той се среща с нищото, изразяващо се в белия цвят на кита - нищото, което сам е изградил във фантазията ди, подобно на Куийкуег, издялкал сам своя дървен идол Йожо. Образът на белия кит е само модел, върху който се наслагват характеристиките на чудовището, намиращо се в Ахав. За разлика от д-р Франкенщайн, Ахав не е създал Моби Дик, но като д-р Франкенщайн той го превръща в чудовище³ .
         Безверието води към едно страшно нищо, към студенина и безчувственост. Идолът умира, макар и представен като живо същество, наказало Ахав за дързостта му. Моби Дик е оръдие на наказващия Бог, но и идол (Ахав го е превърнал в такъв).
         Библейският Ахав е царувал преди идването на Исус. Известно е, че законите за справедливост, според евреите, наследили определени част от вавилонската традиция са: „Око за око!”, и „Зъб за зъб!”. Според тези закони капитан Ахав и Моби Дик се осъждат сами – Живот за живот! Но докато Моби Дик е животно и за него тези закони са справедливи, доколкото са основани на някакви инстинкти, то при Ахав са признак за нецивилизованост и злоба, превръщаща човека в безчувствено същество.
         Злото е победено от отражението си. Следва алюзия за потоп, след което Ишмиъл се спасява с ковчег като Ной. Но не Ной приютил се в ковчега, а Ной-прегърнал ковчега - заветен кивот, в който са затворени скрижалите на мъдростта за възмездието постигнало този, който е поругал с Бога и отговора, на въпросите, които всеки прочел романа си задава: Щеше ли да се спаси Куийкуег, ако не си беше поръчал ковчег?... или поне, ако не беше влязъл в него, за да провери дали ще му бъде по мярка?; Щеше ли да се спаси екипажът, ако не беше пътувал с Пекод?; Може ли толкова тясно пространство да побере толкова различни хора- индивидуалисти с крайни характери?
         Отговорът е: Вероятно да. Вероятно, защото още при поръчването на ковчега, Куийкуег предугажда, че ще умре. Ахав е готов на живот или смърт, както и повечето китоловци, които са наясно къде отиват. Пекод потъва защото екипажът не е единен. А това позволява да бъде подведен към гибел. Незнанието, неосведомеността и неопитността на Ишмиъл го запазват, както невинността опазва малките деца. В тях е причината той да не очаква смъртта и да не я предизвика към себе си. Каква е ползата че Ахав е начетен и е обиколил толкова много земи, след като не е научил основни неща за живота? Знанието за Ахав е пагубно така, както за Адам и Ева. Мелвил провокира читателите да се замислят и върху въпросът: Доколко знанието е полезно и доколко пагубно?
         Отговорът се крие в съдбата на екипажа на Пекод и Ишмиъл: Зависи кой работи с това знание и от какви подбуди е воден. Проблемът не е в самото знание, а в начинът, по който то се използва. Всеки, преминал непозволените граници и решил, че може да съперничи на Бог, е унищожен не толкова от Бога, колкото от собствената си заблуда. Това е и една от най-важните поуки в този роман, в който могат да се открият вмъкнати много библейски притчи за блудни синове, фарисеи и самаряни.
         Чрез „Моби Дик”, Мелвил пренаписва библейските истории, като ги привнася в своята съвременност. Така той не отрича, а утвърждава Библията като част от литературния канон. Утвърждавайки Стария завет като история на американските пуритани, прокудени като Ишмиъл (Измаил), авторът утвърждава „Моби Дик” в литературния канон и възгледите на американските пуритани, че са наследници на евреите, на богоизбрания народ. Една от причините за това е липсата на богата история и на традиции, които да наследи и продължи тогава все още младата американска нация. Чрез Библията „Моби Дик” става част от класиката и се стреми да си осигури вечен статут.
         В основата на „Моби Дик” са поставени въпросите за общочовешките ценности. Прокарани са разграничителни линии между образоваността, християнската религия и лицемерието у човекa. Авторът не обвинява никого, а дава примери, в които всеки, достатъчно прозорлив, може да открие себе си.
         Романът е подходящ и за програмите по западноевропейска литература в университетите и в училищата, наред с произведения като „Дон Кихот”; „Хамлет”; „Фауст”; „Парижката Света Богородица”; „Франкенщайн” и др.

---

¹ Нантъкит (Нантъкет) е островен град на североизточния бряг на САЩ, щата Масачузетс. [горе]
² Ползвам математическата величина от координатната система, за да обясня единственото възможно място за контакти между твърде различни личности, общности, светове. Тук (0) означава неутрално място, където няма следа от разлики между иначе твърде различни, диаметрално противоположни светове. [горе]
³ Тази съпоставка не е случайна. Чудовището от романа на М. Шели е чело „Изгубения Рай” на Милтън и сравнява себе си с падналия ангел (ВЖ: Шели 1994: 123; 125) [горе]

Библиография:

Библия. Изд. Св. Синод на Българската православна църква, С., 95;
Бърк, Е. Философско изследване произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото. Превод от английски език Огнян Ковачев, Кралица Маб, 2001
Мелвил, Х. Избрано. Двуезично издание (Въведение и Писмо до Натанаил Хоторн). РИК Славяни, 2005;
Мелвил, Х. Моби Дик. 1977;
Мутафов, Е. Предговор // Мелвил, Х. Моби Дик. 1977;
Николчина, М. Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм. Университетско издателство „Климент Охридски”, С., 1988
Ruland, R. & Bradbury, M. From Puritanism to Postmodernism. Penguin Books, New York, 1991;
Уърдзуърт, У.; Колридж, С. Т. Лирически балади и други стихотворения. Превод от английски език Ангел Игов, Алтера, С., 2010;
Фрейзър, Дж. Златната клонка. ОФ, 1984;
Шели, М. Франкенщайн или новият Прометей. 1994
Юнг, К.Г. Съвременният човек в търсене на душата. Психология и литература. ЕА, Плевен, 2002

^* Начален вариант на този текст е представен през ноември 2009 година на научната конференция "Териториите на сравнителното литературознание", организирана от катедра "Теория и история на литературата", СУ "Св. Климент Охридски"