Присъствието на древните митове в модерната литература има особено значение. Aко в историята, фолклора, митологията, културологията се търсят, изследват и описват традициите на древните хора, генезиса и еволюцията на митовете, ролята им в развитието на обществата, то търсенията на модерните философи, психолози и творци са насочени към разкодиране на влиянието на митовете върху същността, философията и светогледа на отделния човек.

         В началото на ХХ век светът се променя, науката и техниката правят своите велики открития, променят се начинът на мислене, възприемането на света, ценностите. Модерното общество отхвърля патриархалните и религиозни традиции и ценности, които са давали определена сигурност на отделния човек, изграждайки у него определени представи за света. Религиозното обяснение за смисъла на човешкия живот се е търсило във връзката между човека и Бога, от когото човек произлиза и при когото ще се завърне след своята смърт. Науката опровергава много от твърденията на църквата, като по този начин дава повод за нови търсения в различни области на човешкия живот. Отхвърлянето на старите ценности постепенно отдалечава хората едни от други, отчуждава ги. Бог и семейството не изпълняват вече функцията на центрове, които сближават и сплотяват хората. Съвременният човек се оказва сам и без ясна представа кой е всъщност и какъв е смисълът на неговият живот, чувства се непълнoценен. Или както отбелязва Кристин Жордис в своята книга Хора от Темза: ”Двадесети век не прилича на никой друг; от него човек никъде не може да намери убежище, нито обратното към природата, която също е видоизменена, нито в безплодното съжаление по едно безвъзвратно отминало време. Голямата война ще нанесе нови рани... Остават единствено отрицанието и бунтът...”¹.
         По същото време с популярност и успех се ползват много изследвания и открития в областта на психологията, философията, историята, антропологията, лингвистиката и точните науки. Между тях са: изследванията на Фройд, които се изразяват в проникване в пластовете на човешката психика; търсещата отговор в зороастризма философия на Ницше, според когото няма Бог, защото Бог е в човека и следователно: човекът е Бог, философията на Бергсон (Според него, има неща, които могат да се обяснят не с разума на човека, а чрез неговите сетива. И в това се крие обяснението за различното възприемане на света от творците и мъдреците (просветлените), които сякаш усещат знанието, като нещо намиращо се в тях самите, до което достигат чрез поглед насочен навътре в себе си, и учените, които се осланят на логиката на разума и придобитите знания отвън.); психологията на Уилям Джеймс, според когото, има разлика между усещания и възприятия; изследванията на Юнг в областта на психологията и философията (Той се опитва да достигне по-далеч от изследванията на Фройд, отправяйки поглед към зоната на колективното несъзнавано); антропология на митовете и културата на древните народи на сър Джеймс Фрейзър; Изследванията на Сосюр (Kакво означават думите и каква е тяхната смислова роля, когато са поставени в различни комбинации в изреченията); откритията на Айнщайн (Теория на относителността, атомите).
         Модерността притежава чертите на всички предшестващи я епохи и същевременно свои собствени характер и лице. Като едно дете, което се бунтува и противопоставя на родителите си при своето съзряване, тя отрича постиженията, ценностите и философията на своите предшественици. Изпадайки в тази крайност, модерността застава сама срещу себе си, противоречи си. Опитвайки се да достигне до истината за същността на нещата, да оголи фактите, модерното общество (и модерният човек, като част от това общество) нанася поражения върху себе си. От една страна отричането на Бог премахва определени заблуди, насаждани с векове в представите на човека от църквата и нейните институции, но от друга страна това изпадане в другата крайност, води до отчуждение и обезличаване на човека, на личността. Механизацията в науката и производството измества човека и го превръща в предмет, в механизъм, в автомат - част от една огромна машина. Тези процеси са иронизирани по неповторим начин от Чарли Чаплин във филма „Модерни времена”, в който всеки един работник е детайл от една огромна производствена машина. А машините някак не могат да се справят с функциите на човека, като негови заместители².
          Литературата и изкуството обръщат поглед към тези проблеми. Сякаш те са единствените, които протестират срещу изолирането на човека, неговата самота и обезличаване. Същевременно литературата и изкуството се променят. Протестът и желанието за пространство водят до радикално нови идеи и нови форми. Така се ражда модернизмът в литературата и изкуството: „...пропити от влиянието на Достоевски и Чехов, на Ибсен и Ницше, на Бергсон и Фройд, заобиколени от един авангард, който изниква навсякъде по света, в Москва, Чикаго, в Рим, Осло, в Триест, Виена или Дъблин и поражда голям брой новаторски движения като футуризъм, кубизъм, конструктивизъм и други още изми.³”
          Вирджиния Улф пише, че модернистите започват да се отърсват от старите си форми „посред шума от сгромолясване, на трошене, на срутване, и на разрушение”⁴.
          „Модернизмът – продължава К. Жордис⁵ – международно и основано на изгнанието движение, достига до предвоенна Великобритания, „филистерска” но „гостоприемна по дух”. Лондон се превръща във важен център на космополитизма в областта на изкуството, в един твърде рядък за историята на английското изкуство период на културно разтваряне и интернационализъм: „Конрад и Готие – Бжешка идваха от Полша, С.С.Котелянски от Русия, Йейтс, Шоу и Мур – от Ирландия (стигайки още по-далеч в изгнанието, Джойс се установява в Триест); Джеймс, Паунд, Хилда Дулитъл, а по-късно и спокойният Т.С. Елиът от Съединените Щати; Катрин Мансфийлд от Нова Зеландия, а Уиндъм Луис Бог знае откъде [роден както подобава на борда на кораб в открито море]. Лорънс превръща Нотингамшир в място за изгнание” – пише Малкълм Бредбъри в The Modern British Novel".
          В Характерът в художествената литература Вирджиния Улф разкрива кризата, белязала края на едно царуване: ”През декември 1910 година или някъде по това време характерът на човека се промени”. И уточнява: „Отношенията между хората като цяло се промениха – отношенията между господари и слуги, между съпрузи и съпруги, между деца и родители. А когато се променят отношенията между хората, в същото време се променя и религията, обноските, политиката, литературата...”⁶ .
          Тези промени са свързани с нов поглед, ново осветляване на проблеми, общество, човек, личност... А също така и с новите форми, с които боравят литературата и изкуството. Още Флобер изявява желание да напише роман за нищото. С поставянето на този и много други абстрактни въпроси в литературата, формата на текста се променя и се определя от съдържанието на този текст. Тази форма е абстрактна, тя може да се обогатява и да събужда в съзнанието на четящия асоциации за други абстрактни форми, като по този начин се внушават определени идеи, които имат дълбок смисъл, но са невидими на повърхността на съдържанието, а въздействат чрез сетивата.
          Един от новите подходи в модерното писане е потокът на съзнанието, или опитът да се пише по начин, който максимално се приближава до начина, по който текат мислите и усещанията в съзнанието на човека, водещи до зоната на несъзнаваното. Емблематични в това отношение са Одисей на Джойс, По следите на Изгубеното време от Марсел Пруст, а също така и Мисис Далауей, Към Фара и Орландо от Вирджиния Улф.
          Доверявайки се на науката, човекът обръща поглед назад към далечното минало, към откритията на изследователи и археолози, за да потърси своя изгубен корен и отговор за смисъла на човешкия живот. Откритията и изследванията на древни култури като Троя (Шлиман) и Крит (Евънс) дават нов тласък към търсенето на обяснения за културното и духовно развитие на човека през различните етапи на човешката история. Отново е събуден интересът към културата на Древна Гърция. В своите трудове сър Джеймс Фрейзър се насочва към изследване на различни митове в много култури, като най-голям дял в тях имат митовете от Западна Азия и Средиземноморския свят. Те предшестват християнството и могат да се приемат като основа за неговото развитие. Големи са приносите в тази област и на Джоузеф Камбъл, който изследва връзките между митовете и модернизма. Техните открития стават основа за редица културологични и литературни изследвания. Най-изследвани на този етап са митовете за Великата богиня майка, която у различните народи има много имена, митовете на Шумер, Акад, Вавилон, Гърция, Египет, Рим, келтските народи. В повечето митове се разкрива как постепенно Великата богиня зачева сама от себе си своите деца-богове. Така се стига до митовете за богове и богини – андрогини, полубогове, герои... Твърде интересна е темата за възкресението, която се проявява както в египетския, така и във вавилонския, ливанския, гръцкия, римския, келтския и др. епоси: Изида и Озирис, Кибела и Тамуз, Астарта и Атис, Афродита и Адонис, Венера, Силван, Дионис, Персефона (Прозерпина) и Деметра, Орфей, Тор... Проследяват се етапите, в които култовете към тези богове са се пренасяли в различни области, като на много места се дублират и смесват. Разбира се, не е малък и интересът към зороастризма, индуизма, будизма, древните писания, към разкодирането на йероглифи от Шумер, Акад, Египет, Персия, тълкуването на Тора-та, Талмуд-а, Библията, Корана, към древните изкуства и ученията Кабала, Таро, И’Дзин.
          Тази богата информираност дава отражение върху културата на човека в модерния свят, върху произведенията на изкуството, театъра и разбира се, литературата. Затова, освен древни богове и символи, из страниците на модерните произведения могат да се открият опити за сътворяване на четиво, което може да се тълкува по различен начин, в зависимост от това през какъв код (често разкодиране на метафоричния и фигуративен план) ще се прочете.
          Модерността отрича миналото, но е изградена на неговата основа, затова причините за проблемите в модерността могат да бъдат открити в отреченото минало. Това дава повод на много от модерните автори да черпят вдъхновение от древните митове. По този начин те се опитват да открият отговор на въпросите: Защо е било необходимо да се вярва в Бог? Какъв е смисълът на човешкият живот, ако няма Бог? В техните произведения обикновения човек придобива черти, характерни за различни богове, но въпреки това си остава човек. Цялостният и задълбочен прочит на произведенията им става възможен чрез мотиви от историята и митовете. По този начин се изследват и разкриват най-дълбоките пластове на проблемите, породили драмата от обезличаването на човека в модерното общество, проследяват се причинно-следствените връзки, търси се и се установява техния корен.
          Митологичното присъства по различен в произведенията на Херман Хесе, Томас Ман, Томас Елиът, Джеймс Джойс, Марсел Пруст и Вирджиния Улф. Независимо от това дали митологичното е изведено на преден план, чрез романтичното (Херман Хесе), чрез баналното (Т.Елиът, Джеймс Джойс), чрез историчното (Томас Ман), или чрез изкуството (Марсел Пруст, В. Улф), неговата роля е да подчертае драмата на модерния човек, който осъзнава че е сам и неразбран.

          Херман Хесе

         Идеалът за Бог, според концепцията на Ницше, е причината за вярата в Бог, който не е някъде другаде, а в самия човек, независимо дали човекът съзнава това напълно или не. Херман Хесе е един от многото модерни автори, чието творчество е силно повлияно от философските възгледи на Ницше. Демиан от едноименния роман на Херман Хесе открива, че Демонът и Бога са част от неговата същност и че виденията, които изникват в неговите представи, всъщност са породени от нещо вътре в самия него. Това нещо, този друг несъзнаван Аз черпи познати образи от външния свят, за да общува със съзнавания Аз на Демиан. На финала се оказва, че тези видения са били необходими, за да задоволят необходимостта на Демиан от безусловна любов. Любов, която не поставя изисквания той да бъде винаги и на всяка цена добър, да подържа в себе си един идеал, наложен от родителите. Идеал, който се оказва фалшива маска, служеща за разменна монета, срещу която той ще получава нежност и грижи и няма да бъде изгонен от дома. Тази самодостатъчност не е по силите на човека. Тя разкрива драмата на човека, който е започнал едно пътуване в търсене на Бог, на други хора, на взаимност от външния свят, а впоследствие се оказва, че е осъден да бъде сам и неразбран от другите. Такава е и участта на Степния вълк – Хари Халер, на Нарцис и Голдмунд и на други персонажи от произведенията на Хесе. Интересен е подходът на изграждане на Нарцис и Голдмунд, който се изразява във фокусиране върху сходствата и противоречията между студената научна мисъл, която се е устремила към непознатите абстрактни пространства на Нарцис и асоциативният подход, превръщащ всичко в метафори в мислите на художника- творец Голдмунд. Този проблем е представен от В. Улф в Към фара, от малко по-различен ъгъл, за което ще стане дума малко по-нататък. Но и в единия, и в другия случай художникът-творец е унищожаван, „изяждан” малко по-малко от студенината на устремения към абстрактния свят, учен. Абстрактният свят, характерен за епохата на Фауст, така, като я описва О. Шпенглер в Залезът на запада.

         Томас Ман

         Малко по-различен е подходът на Томас Ман в новелата Смърт във Венеция, в който се разкрива една човешка трагедия, предизвикана от фалша на ценностите в модерния свят, от привидното благополучие и сигурност на превърналия своите литературни занимания в производствен процес, Густав Ашенбах. Тук не присъства конкретен образ на потисник, който се опитва да повлияе върху развитието на персонажа. Потисник е обществото, потисник е и самия човек – едновременно палач и жертва за самия себе си и за своето творчество. Неговата смърт в началото на новелата е загатната чрез построения във византийски стил дом на покойниците, кръстовете и надгробните слова по тях. Изборът не е случаен. Византия е теократична, изградена на основата на православното християнство, империя и същевременно е наследник на древната гръцка и римска култури (поради което византийците са наричали себе си ту елини, ту ромеи) и за времето си е била синоним за ученост и висока култура, така както в родословието на Ашенбах има достойни личности. Интересното, което трябва да се отбележи тук, във връзка с митовете – както отбелязва Исак Паси в своята студия Томас Ман. Мит и живот. Йосиф и неговите братя⁷ – е, че за разлика от всички други митове, библейските митове са тясно свързани с историята и са подредени хронологично, като във всеки един от тях има точни сведения, както за възрастта на описаните библейски персонажи, така и за времето, в което се случва събитието, съотнесено към други исторически събития за иудеите, народите, с които са в съседство (асирийци, вавилонци, филистимци, самаряни...), Египет, а по-късно и Римската империя. Този подход до голяма степен е валиден и се отнася до мотивите и образите или характерите от една реално съществувала в историята империя като Византия. Като се има предвид обаче, че във Византия има съвместимост между древните култури и християнството, нейното присъствие в дадено произведение обогатява семантиката на текста, както с митовете, на които се опира древната история, така и с митове, родени от самата история в Средновековието. Психагогът, който се явява във финала на произведението е характерен за древногръцката митология, а споменаването на Цицерон в началото е загатване за Рим. Рим, от който Визнатия посредством (Византион-Константинопол) се е отцепва като център на Източната Римска империя, и се обособява като самостоятелна империя. Неслучайно Ашенбах е с произход от Силезия и Бохемия, области, които в историята са били гранична зона между земите на Германия и Чехия. Византия е и тази империя, която се разпада от само себе си. Османското нашествие е последният етап на нейната смърт, както епидемията във Венеция е последният етап, водещ до физическата смърт на фон Ашенбах. Увлечението му по младия Тадзио разкрива един опорочен порив към красивото, един последен несъзнаван опит на Ашенбах да се освободи от себе си, да избяга от своята маска. Но опитът за реализация на това бягство е направен отново чрез маска: боядисани коси, неподходящи за възрастта облекло и помади. Тази екстравагантност, този фалш е типичен за мъжете от византийската аристокрация и интелигенция. Клоунът е обобщен образ – гротеска, предизвикана от нравственото и духовно обезличаване. Образът на Тадзио притежава чертите на ницшеанския Дионис – красив, нарцистичен и недостъпен. Високото самомнение, нарцистичността и надменността, породени от образованието и културата са една от многото причини за рухването на Византия, която е предпочела падане под османска власт, отколкото помощта, която й предлагал Рим. Чрез Ашенбах, Византия се превръща в импликация на морала на модерното общество, което надменно, в своята образованост, пренебрегва всички морални норми. Оттук и падението на Византия, пак чрез посредничеството на образа на Ашенбах, е метафора за падението на това съвременно общество, за неговото самоизяждане и саморазрушение.

         Томас Стърнз Елиът

         В поемата Пустата (Безплодната) земя Томас Стърнз Елиът представя обществото в модерния град като общество в застой, което е преминало отдавана отвъд границата на блудността. Лутанията се разкриват най-вече в митологичния образ на Тирезий, представата за когото е изградена, чрез мотиви във всички епизоди. Блудността на модерния Тирезий е преминала в блудство. То обаче не се крие в желанието да се открият и опознаят сладостите на любовта като мъж или като жена, за добиване на знания кой от двата пола изпитва по-голямо удоволствие. Самият Тирезий е изгубил своята същност не защото е представен от различни хора с различни същности, а защото всички те са превърнали допустимото и недопустимото в моралните норми (практики в древността, свързани с религиозни култове, като култовата проституция, например) наистина в похот. И в тази похот няма тръпка, всичко тече механично без чувства, без удоволствие, дори не и по навик. Емблематичен тук е образът на Адонис. Пурпурният или лилавият цвят, или цветовете на розите и анемонията - символи на неговото възкресение са се превърнали в символи на похот, водеща до самоунищожение. Загатването за търговецът от Смирна със стафиди в джоба е алюзия за древните обичаи на средиземноморските общества, изследвани от сър Джеймс Фрейзър и същевременно загатване за похотта на съвременното общество, преобърнало тези обичаи в похот и задоволяване на егоизма и на страстите. Интересен е образът на мадам Созострис с кълбото и картите, която е превърнала традиционните гадания на древните народи в пошли сеанси и пасианси. Не липсват и мотиви от Библията, които сякаш напомнят приближаването на Страшния съд, или за пореден път разказват историята на Содом и Гомор.

         Джеймс Джойс

         В своя роман Одисей Джеймс Джойс създава един невероятен лабиринт от преплетени истории, метафори, философски брътвежи, банални сентенции, препратки към митологията, примесени с пошлостта на ежедневието, което в докосването си до всички възможни известни богове и герои сякаш ражда нови митове, които могат да бъдат четени и препрочитани на различни нива. В основата на това произведение стои митът за Одисей (в лицето на мистър Блум), който се преплита с митовете за лабиринта (Стивън Дедалус) и всевъзможни други гръцки, келтски, вавилонски, римски... митове и мотиви от християнството, иудаизма, исляма, будизма... Всъщност, това са лицата на всички епохи, в които в определен момент всеки един човек се оглежда и се замайва до такава степен, че изгубва реалната представа за самия себе си. Тук историята на Одисей не е съвсем от Одисеята на Омир, а по-скоро от Одисеята на едно лутащо се общество в модерността, което от дълги години си е у дома, но не може да се почувства истински у дома. Това лутане в лабиринта е застой, като застоя на обществото от Пустата земя на Т. С. Елиът. Но формата на лабиринта тук загатва едно пътуване към себе си, към своя център, който с отричането на Бога потъва, оставяйки след себе си концентрични кръгове, които също могат да бъдат тълкувани като метафора за първообраза на лабиринта – дворецът в Кнос/ Кносос (и други домове в Крит). Така лабиринтът е едновременно дом и лутане в този дом, объркване, предизвикано от отчуждението. А човекът е едновременно и хищник като Минотавъра и жертва на същия този Минотавър.

         Похватите, които използва Джойс, са разнообразни: сливане на думи или изречения, поток на съзнанието (Монологът на Моли Блум), недовършени изречения, изречения без препинателни знаци, или с друг препинателен знак, за насочване към смяна на настроението или дикцията. Подходът на написване на Одисей изгражда не само смислов, но и графичен лабиринт. Лутайки се из този лабиринт, човек винаги намира някакъв изход, водещ до други изходи, които са едновременно изходи и входове до безкрайност.

         Марсел Пруст

         По своеобразен начин митологичното присъства в и творчеството на Марсел Пруст. Неслучайно многотомното му произведение е озаглавено По следите на изгубеното време. Още със самото заглавие, са загатнати няколко нива на прочит:
          Изгубеното време като спомен. Основното, върху което е изградено творчеството на Марсел Пруст е споменът, не като материал за връщане към реалностите от миналото, както пише Хосе Ортега-и-Гасет⁸, а точно обратното: чрез изследване на настоящето, чрез самонаблюдение и психологическо теоретизиране, Пруст се стреми да достигне до едно литературно възстановяване на своите спомени. Вещите, природата и дори абстрактните явления са причина, дразнител, който събужда сетивата, чрез които оживява споменът. Така например, вкусът на мадленката в липовия чай е един от малкото примери, който все още предизвиква интересни дебати.
          В творчеството на Пруст миналото, възстановено от литературния спомен, присъства на различни нива, както в реалността: миговете от живота на човека, в конкретния случай на разказващия, който е цял в зрение и слух, за да улови онези мънички подробности от събитията, които му помагат да изгради цялостна картина още в самотата на своята стая; събития, свързани с битието на близките – впечатления от детството: баба и дядо, родители и техни близки; събития, свързани с битието на познатите или някой известен в средите на обществото, в което се движи наблюдателя; събития от битието и историята на някой известен или не толкова известен род (За проследяването на последните три вида събития, авторът умело е вмъкнал сплетните и интригите, които на пръв поглед са много характерно явление в живота във всички общества. Но всъщност, тези сплетни (клюки) са един много прецизен авторски подход, за да може читателя без много усилия да бъде въведен в илюзорния свят, силно напомнящ на реалния живот, преминавайки неусетно няколко нива на това минало); събития от историята на селото, града, провинцията (които освен под формата на сплетни, биват предадени и чрез общи познания за исторически, религиозни и културни събития, познания или разсъждения за околностите и забележителностите на конкретното място); събития от историята и настоящето на Франция, Англия или Италия...
         Изгубеното време като период или миг, който не е оставил свои следи в запомнящото се, хронологическо време. Това са миговете, оставили отпечатък в съзнанието на човек, които оживяват в паметта и предизвикват най-често тъга. Като съжаление за нещо пропуснато.
         Изгубеното време като екстракт от известната мъдрост на Соломон, според която всичко е суета. Екстракт, който сякаш дава успокоение, че не е нужно да се тъгува по нещо без смисъл.
         Изгубеното време като Изгубения рай на Джон Милтън, препратка към тълкуването на произведението през библейските мотиви за съблазняването и падението на Адам и Ева и човешкия род. Романите Содом и Гомор са реминисценция на библейския мит за двата града, изпаднали в блудство, а същевременно и алюзия към първородния грях, от който произлизат всички други грехове.
         Страниците на това многотомно произведение са препълнени с бележки под линия, в които се обясняват подробно имената на разглеждани, споменати или бегло вмъкнати личности. Този подход не е случаен, като се има предвид импресионистичния подход на Марсел Пруст, посредством който изгражда чрез малки подробни детайли една пъстра картина.
         Когато се разглежда творчеството на Марсел Пруст във връзка с творчеството на Вирджиния Улф, трябва да се вземат предвид и други подробности, относно подходите при изграждането на самия текст, неговата структура и формите, които придобива.
         Начинът, по който Марсел Пруст въвежда читателя в събитията като започва от своята стая и завършва в митологията, наподобява формата на концентрични кръгове, или лабиринт. В центъра е този, който наблюдава и разказва. Като се има предвид статичността на персонажите⁹ може да се каже, че разказвачът е този, който действа, разказвайки и наблюдавайки. Във връзка с модерността и липсващия център, който търсят персонажите на Джойс, който липсва, както ще стане ясно по-нататък, и при персонажите на Вирджиния Улф, и зрителният ъгъл на представяне, Пруст започва своето пътешествие от центъра, какъвто, в случая, се оказва неговата стая. Фигурата (нейната кръговост) е загатната и чрез периферията на чашата липов чай, от която сякаш изплуват Комбре и околностите. В духа на модернизма той споделя как в калейдоскопа на мрака изплуват очертанията на вещите в цялата стая и добавя: „...аз бях само мъничка нейна част и скоро щях да стана безчувствен като нея”. Започвайки своето пътешествие от дълбините на лабиринта, Пруст е едновременно Вергилий и Данте сред кръговете на Ада, сред статични аморфни фигури. В това се изразява и безсмислието на модерния свят, който е пропаднал, подобно на Содом и Гомор.
         Потокът на съзнанието е начин споменът да бъде не материал, с който се описва друго нещо, а да се превърне в самото нещо, което се описва¹⁰. Така литературният субект се вмества във времето, разглеждайки пространството. Така става възможно и сътворяването на вътрешната флора и фауна на човека, тъй като Пруст не се интересува от тленните неща¹¹. Той коригира разстоянието между хората по отношение на човешките чувства и скъсва с традицията те да се описват монументално¹².
         Ето как Ортега-и-Гасет илюстрира импресионизма в творчеството на Марсел Пруст: „Най-силното желание на примитивиста е да определи точно и ясно този профил на предметите. В замяна на това импресионистът мисли, че е успял да усети илюзорността на този профил и че той не съществува в действителното виждане. Поради това импресионистът не рисува предмета, а го получава, натрупвайки малки цветни петна, всяко едно от тях безформено, но способни благодарение на съчетанието си да породят пред притворените очи трептящото присъствие на предмета. Следователно като живописен стил импресионизмът се състои в това, че отрича външната форма на реалностите и пресъздава вътрешната форма, вътрешната хроматична маса. Така и психологът-импресионист отрича онова, което обикновено се нарича характер - пластичния профил на личността, и вижда в него една непрекъсната промяна, поредица от неясни състояния, едно винаги различно преплитане на чувства, мисли, цветове, надежди.”¹³
         Според Виктория Кирилова Пруст е повлиян от философията на Бергсон и не само създава подобни форми, които въздействат чрез сетивата, но и е против твърдението на Сент-Бьов (Сент-Бьоф), че едно произведение може да се търси и изследва единствено в живота на писателя¹⁴. В своето есе Против Сент-Бьов – продължава Кирилова¹⁵ - Пруст отбелязва, че произведението има право на собствен живот и истината за творбата по-скоро трябва да се потърси в самата творба. И ако има някаква връзка между автор и творба, то тя е дълбоко в самия автор, в непознатото за другите, неизследвано Аз, което е различно от поведението на автора като личност в обществото.

         Вирджиния Улф

         Чрез изкуството митологичното присъства по различен начин в произведенията на Вирджиния Улф. Интересното между нейното творчество и творчеството на разгледаните дотук автори, е че в творбите на Вирджиния Улф митологичното може да се улови чрез загатванията, които тя сякаш непринудено вмъква. Разбира се, до момента, в който пише романът Орландо, в който животът на основния персонаж продължава във вековете, подобно на героите от древните келтски легенди. Много изследователи на творчеството на В. Улф разглеждат Мисис Далауей през призмата на мита за Деметра и Персефона (Церера)¹⁶. Моментът, в който Елизабет, дъщерята на мисис Далауей, излиза да пазарува с мис Килман се разглежда като моментът, в който Деметра губи Персефона (Церера) в подземния свят. Самата Клариса Далауей обича цветята като Персефона, която е богиня на земята, на плодородието. По време на война, поетът Септимъс счупва главата на гипсова статуя на Церера. Тук е заложена идеята, че войната погубва любовта и разбирателството между хората и води само до разрушение и унищожение. Защото Церера в случая може да се разгледа и като съпругата на Септимъс-Реция, която той е довел чак от Италия, а със своето самоубийство я погубва като негова съпруга, като възлюбена и като човек. Тя не само че овдовява, но няма при кого да отиде, няма близки, които да я утешават. Този мотив присъства и в романа Към фара, но като част от миналото на мисис Рамзи, която е представена като потомка на митичен италиански аристократичен род. Хората говорели, че тя имала годеник или съпруг, който се самоубил.
         Асоциативния подход и осмислянето на писането като различни дейности, с които се постигат определени форми на текста, могат да се открият в есетата на Вирджиния Улф и критическите й текстове:

 

         Книгите трябва да стоят здраво на собствените си крака. Ако е необходимо да ги подпираме ту с някой предговор, ту с някое въведение, те имат толкова право на съществуване, колкото масата, която се нуждае от опора под единия си крак, за да не се клати.¹⁷
         Тридесет и двете глави на един роман... са опит да се изгради нещо напълно оформено и стройно, като истинска сграда, ала думите са по-неосезаеми от тухлите, а четенето е процес далеч по-продължителен и сложен от виждането.¹⁸
         За творчеството на Джейн Остин: „Прилежно и бодро тя събира пръчици и сламки за гнездото си и го свива най-грижовно.¹⁹

         Подобно на Джеймс Джойс (Одисей), в своите произведения Вирджиния Улф се опитва да постигне форма, изградена от концентрични кръгове. Тази форма, както и много други форми тя е успяла да постигне в романа Към фара, посредством потока на съзнанието, постимпресионистичния подход и множество метафори и предмети, които са ключ към отгатването на конкретни образи или силуети от различни митове.
         Вирджиния Улф заимства потокът на съзнанието от Пруст и Джойс, но му придава малко по-различен облик. От Пруст тя взема идеите и мотивите от постимпресионизма, но обръща цветовите гами и употребата на формите. Персонажите в Към фара са по-близо до силуетите, отколкото до аморфните форми на предметите и персонажите на Пруст. Тяхната плътност се дължи на характери, навици, определени предмети, дрехи или аксесоари, които едновременно ги приближават и отдалечават от конкретни митологични герои.

---

¹ Жордис, К. Хора от Темза, с. 61 [горе]
² За историята на идеята за отчуждението през Просвещението и романтизма вж. Цветан Стоянов. Идеи и мотиви на отчуждението в западноевропейската литература. Наука и изкуство, София, 1973. [горе]
³ Жордис, К. Хора от Темза, с. 61; 62 [горе]
⁴ Пак там. [горе]
⁵ Пак там,с. 62 [горе]
⁶ Пак там,с. 61 [горе]
⁷ Паси, И. Философски и литературни етюди, с. 409; 449 [горе]
⁸ Вж: Константинов, В. Пруст през погледа на Хосе Ортега-и-Гасет, Електронно издателство LiterNet [горе]
⁹ Пак там. [горе]
¹⁰ Пак там. [горе]
¹¹ Пак там. [горе]
¹² Пак там. [горе]
¹³ Пак там. [горе]
¹⁴ Кирилова, В. Естетическата роля на метафората в поетиката на Пруст. Електронна публикация Литературен клуб, www.litclub.bg : http://www.litclub.bg/library/kritika/viktoria/proust/index.htm [горе]
¹⁵ Пак там. [горе]
¹⁶ Tyler, L. The loss of roses: mother-daughter myth and relationships between women in Mrs. Dalloway [горе]
¹⁷ Вж: Предговор от Невяна Николова В: Улф, В. Смъртта на Еднодневката, с. 13 [горе]
¹⁸ Улф, В. Смъртта на Еднодневката, с. 111 [горе]
¹⁹ Пак там, с. 161 [горе]

Библиография:

Aврамов, Д. Естетика на модерното изкуство. Наука и изкуство, С, 1969

Бакалов, Г. История на Византия Издателство на СУ "Климент Охридски", С., 2006

Барсело, П. и колектив. История на древните общества. ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София

Бележки от семинарни занятия по "Литература и модерност" в МП "Литературознание" на СУ "Св. Климент Охридски" , водени от доц. д-р Бойко Пенчев и гл.ас. д-р Дарин Тенев, 2008/2009 учебна година.

Богданов, Б. Мит и литература. Трето електронно издание, С., 2006 https://www.bogdanbogdanov.net/bibliography_pdf_bg.php?pdfsecID=7

Джойс, Дж. Одисей. Превод Иглика Василева. Издателство Фама, С., 2004

Камбъл, Дж. Поредицата: Маските на Бога. Рива, 2003; 2004; 2006; 2007

Кирилова, В. Естетическата роля на метафората в поетиката на Пруст. Електронна публикация Литературен клуб, 14 декември, 2005 https://litclub.bg/library/kritika/viktoria/proust/index.htm;

Константинов, В. Пруст през погледа на Хосе Ортега-и-Гасет. Електронно издателство LiterNet, 22.11.2004 .Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005;

Личева, А. Гола кукла върху гола скала. В. Култура https://www.kultura.bg/media/my_html/2049/amelia.htm

Николчина, М. Смисъл и майцеубийство. Прочит на Вирджиния Улф през Юлия Кръстева. Университетско издателство Св. Климент Охридски, С., 1997

Паси, И. Философски и литературни етюди. Наука и изкуство, С., 1987

Стоянов, Цв. Идеи и мотиви на отчуждението в западноевропейската литература. Наука и изкуство, София, 1973.

Улф, В. Смъртта на Еднодневката Народна култура, С,. 1983

Улф, В. Към Фара. Издателство Колибри, С., 2008

Фрейзър, Дж. Златната клонка. Отечествен фронт, С., 1984

Шпенглер, О. Залезът на запада Опит за морфология на световната история. Том I, II. ИК Лик, С., 1995

Шаму, Фр. Гръцката цивилизация през архаичната и класическата. БХ, С., 1979

Юнг, К. Г. Съвременният човек в търсене на душата. Издателство Евразия Абагар, Плевен, 2002

Jacobs, C. & co. Acts of Narrative. Standford University press, California, 2003

Tyler, L. The loss of roses: mother-daughter myth and relationships between women in Mrs. Dalloway. https://findarticles.com/p/articles/mi_hb6546/is_52/ai_n29240316/